Преди всичко налице беше есерът Лагин по прякор Дрозда и жандармите имаха свой човек в най-близкото му обкръжение. На второ място в багажното на гарата имаше засада, на която Ераст Петрович възлагаше особени надежди, доколкото беше уредил всичко без Милников, само по линия на железопътната жандармерия.
Приемчикът беше най-подробно инструктиран от инженера: щом се появи „продавачът“, или ако някой друг представи известните квитанции, да натисне нарочно инсталираното копче. В съседната стая, където седи дежурният наряд, ще светне лампичка, началникът незабавно ще телефонира на Ераст Петрович и в зависимост от получените заповеди или ще извърши арест, или ще води през шпионката тайно наблюдение до пристигането на цивилни агенти, а пък приемчикът трябва да се погрижи багажът да не се издава прекалено бързо.
— Пипнахме го, макака с дръпнати очички — резюмира Милников и стисна въздух в якия си юмрук.
Сричка седма, в която става ясно, че не всички руснаци обичат Пушкин
Няколко дни преди дългоочаквания 25 май в московския живот на Василий Александрович Рибников се случи епизод, не особено значим на фона на последвалите събития, но би било недобросъвестно да го пропуснем.
Това се случи в период, когато укриващият се щабкапитан се отегчаваше от принудителната пасивност, поради което, както споменахме по-горе, извърши някои нехарактерни за него постъпки.
В момент на бездействие той се отби до Адресната служба, разположена в сграда на „Гнездниковски переулок“, и се поинтересува от една персона.
Рибников предпочете да не купува официална бланка за дирене, която струваше две копейки, а прояви психологически познания и поведе дружески разговор с канцелариста. Обясни му, че издирва стар приятел на покойния си татко. Че отдавна е изгубил дирите на тоя човек, че разбира цялата сложност на задачата и че е готов да плати затрудненията по специална тарифа.
— Без квитанция ли имате предвид? — попита служителят, който се надигна от мястото си, за да се увери, че в бюрото няма други посетители.
— Ами естествено. За какво ми е квитанция? — жълто-кафявите му очи гледаха умоляващо, докато пръстите му сякаш механично въртяха доста дебел портфейл. — Само че тоя човек най-вероятно не живее в Москва.
— О, това няма значение, уважаеми. Щом е по специална тарифа, няма значение. Ако вашият познайник все още се води на служба, имам списъци по всички ведомства. Ако се е оттеглил, тогава наистина ще е по-трудно…
— На служба е, на служба! — успокои служителя Рибников. — И е с висок чин. Може дори и генералски да е. Те двамата с тате, лека му пръст, бяха по дипломатическата част, но преди това той, доколкото съм чувал, се е водил или в Полицейския департамент, или в Жандармския корпус. Може пък да се е върнал към предишната служба? — и той деликатно бутна по бюрото две рубли.
Деловодителят прибра парите и рече весело:
— Това честичко се случва, да стават от жандарми на дипломати, че и обратното. Службата си е служба. Как го викат? На каква възраст е?
— Ераст Петрович Фан-до-рин. Сега трябва да е на четирийсет и осем или четирийсет и девет. Според моите сведения живее в Санкт Петербург, но не е сигурно.
Адресният магьосник се зарови дълбоко в дебелите овехтели папки. От време на време съобщаваше:
— В Министерството на външните работи такъв не се води… Нито в щаба на Жандармския корпус… В губернското жандармско също го няма… Няма го и в Жандармското железопътно… В Министерството на вътрешните работи… се води Ферендюкин, Федул Харитонович, началник-склад „Веществени доказателства“ към Криминалната полиция. Да не е той?
Рибников поклати глава.
— Ами в Москва ако проверите? Доколкото си спомням, господин Фандорин беше московчанин и доста дълго живя тук.
Бутна още една рубла, но чиновникът поклати с достойнство глава:
— Търсенето за Москва е две копейки. И влиза в преките ми задължения, така че тия пари няма да ги взема. То е за минута работа — и действително много скоро заяви: — Няма такъв, нито адресно, нито служебно е регистриран. Разбира се, можем да проверим и за предишни години, но това вече ще е изключение…
— По петдесет копейки за всяка година — кимна разбраният посетител, удоволствие беше да си имаш работа с такъв.
Търсенето се проточи. Служителят вадеше том след том годишните справочници, мина от двайсети в деветнайсети век и се заравяше все по-нататък в дълбините на миналото.
Василий Александрович вече се беше примирил с несполуката, когато канцеларистът изведнъж възкликна: