— Ето го! Тука е, в книгата от хиляда осемстотин деветдесет и първа. Дължите… ъъ… седем рублички! — и прочете: „Е. П. Фандорин, стат. съв., чин. за спец. пор. към моск. ген.-губ., «Малая Никитская», пристр. на дома на барон Еверт-Колоколцев.“ Е, щом вашият познайник е бил на такава длъжност още преди четиринайсет години, днес със сигурност трябва да е станал „превъзходителство“. Странно е, че го няма в министерските списъци.
— Наистина странно — призна Рибников, който разсеяно си играеше с червеникавите банкноти, стърчащи от портфейла му.
— Значи викате, в Департамента на полицията или в Жандармското? — хитро присви очички чиновникът. — Там нали знаете как е: уж го виждаш жив и здрав човека, и чин има висок, а за публиката все едно го няма.
Посетителят попримига, после се оживи:
— Ами да. Тате разказваше, че в посолството Ераст Петрович бил към секретната част.
— Ето, виждате ли? Знаете ли какво… Тук наблизо, пак на „Гнездниковски“, служи кумът ми. В полицейския телеграф. От двайсет години е там, познава всички значителни особи…
Тук последва красноречива, но съвсем кратка пауза, Рибников бързо отсече:
— По десетарка — и на вас, и на кума ви.
— Къде се ръгаш, къде?! — кресна чиновникът на някакъв селянин, влязъл междувременно в канцеларията. — Не виждаш ли, че е един и половина? Обедна почивка. Ела след час! А вие, господине (това беше казано шепнешком на Василий Александрович) изчакайте тук. Моментално се връщам.
Рибников, естествено, не остана в помещението. Почака отвън, стаен в сенките на портала. Защо да рискува. Ами ако тоя Акакий Акакиевич не е толкова прост, колкото изглежда?
Но предпазливостта му излезе излишна.
Чиновникът се върна след половин час, сам и много доволен.
— Прочута личност! Както се казва, персона, широко известна в тесен кръг! — обяви той на излезлия от скривалището си Рибников. Пантелей Илич толкова ми разказа за вашия Фандорин! Ама той бил голям човек — по Долгоруково време де!
Докато слушаше разказа за едновремешното величие на губернаторския помощник, Василий Александрович ахкаше, пляскаше с ръце, но голямата изненада го очакваше най-накрая.
— Ама пък ви върви — рече чиновникът и вдигна ръце нагоре с жест на цирков факир. — Вашият господин Фандорин е в Москва, пристигнал е от Питер. Всеки ден се отбива при Пантелей Илич.
— В Москва ли?! — възкликна Рибников. — Какво говорите! Господи, брей че късмет! Каза ли дали повечко ще остане?
— Не се знае. Дела от изключителна важност, с общодържавно значение, но какви точно са, Пантелей Илич не каза, пък и аз не съм питал. Не са за нас тия работи.
— Точно така — очите на Рибников се плъзнаха по лицето на събеседника и едва забележимо се присвиха. — А вие на кума си казахте ли, че Ераст Петрович го издирва познат?
— Не, от свое име разпитах.
„Не лъже — прецени Василий Александрович, — решил е и двайсетте рубли да остави за себе си“, и погледът му отново стана нормален, свитите очи се отпуснаха. Канцеларистът така и не научи на колко тънък косъм е висял дребничкият му животец.
— Много добре, че не сте му казали. Ще бъде изненада, за да си спомни за тате, лека му пръст. Как ли ще се зарадва Ераст Петрович! — грейна усмивката на Рибников.
Но когато излезе навън, лицето му затрепери като от тик.
Това се случи в деня, когато Гликерия Романовна се яви на срещата с нова идея за спасяването на Рибников: да се обърне за помощ към добрия си познат, началника на Московското жандармско управление генерал Шарм. Лидина се кълнеше, че Константин Фьодорович е прекрасен старец в пълно съответствие с фамилното си име23 и за нищо на света не би й отказал нищо.
— И какво от това? — разубеждаваше я Рибников. — Драга моя, та аз съм държавен престъпник: изгубих секретни документи, укривам се. С какво може да ми помогне вашият жандармски генерал?
Но Гликерия Романовна горещо възкликна:
— Вие нищо не разбирате! Константин Фьодорович ми е обяснявал колко много зависи от чиновника, на когото е възложен случаят. Той може да обърне и добрия, и лошия край. Ах, само да можехме да научим кой се занимава с вас!
И тогава, подчинявайки се на някакъв моментен импулс, Василий Александрович се изтърва:
— Аз го знам. Пък и вие го видяхте. Помните ли там, при моста — един висок господин с побелели слепоочия.
— Един елегантен, със светло английско пардесю? Да, спомням си го, много представителен мъж.
— Казва се Фандорин, Ераст Петрович. Специално е пристигнал от Петербург да ме издири. За Бога, не бива да се застъпвате за мен, само ще си навлечете подозрения, че укривате дезертьор. Но ако успеете внимателно, между другото да изясните що за човек е, какъв е начинът му на живот, какъв му е характерът, това би могло да ми бъде от помощ. В тия работи е важен всеки детайл. Само че трябва да се действа много тактично!