— Мъж ще ме учи на тактичност! — небрежно отрони Лидина, която вече обмисляше как точно ще се захване с тази задача. — Това да ни е мъката, утрото е по-мъдро от вечерта.
Рибников не благодари, но я погледна така, че из гърдите й се разля топлина. Жълтите му очи вече не й приличаха на котешки, както беше в първите мигове на тяхното познанство, наум ги наричаше „яркокафени“ и ги намираше много изразителни.
— Вие сте като царицата Лебедица — той се усмихна. — „Вярно, княже, се разправя. Чудото и аз го зная. Не тъгувай, вярна служба ти дължа за нашта дружба.“24
Гликерия Романовна се смръщи:
— Не мога да понасям Пушкин!
— Как така? Нали руснаците обожават Пушкин?
Рибников се стресна от непремисления си израз, но Лидина не обърна на странната му фраза никакво внимание.
— Как е могъл да напише: „Смъртта на твоите деца аз виждам със жестока радост“? Що за поет е, щом го радват загинали деца? Ама че звезда на пленителното щастие!
И разговорът се измести от сериозната тема към руската поезия, която Рибников знаеше добре. Той обясни, че в детските му години го бил запалил баща му, пламенен поклонник на Пушкиновата лира.
А после дойде 25 май и тоя несъществен разговор изхвърча от главата на Василий Александрович, имаше по-сериозни неща за вършене.
Беше наредил на „куклите“ да вземат стоката от багажното на разсъмване преди отпътуването. Пощенеца щеше да обшие трите пратки в зебло, да ги запечата с червен восък и да ги скрие сред колетите за най-удобно. Задачата на Моста беше още по-лесна, понеже Василий Александрович му свърши половината работа: още докато пътуваше във файтона, беше пресипал мелинита в осем картонени кутии и опаковал всяка от тях с антрацитночерна хартия.
И двамата заминаваха с един и същ влак — източния експрес, само че Моста пътуваше в трета класа с железничарско намаление, а Тунела — с пощенския вагон. После пътищата им се разделяха. Първият в Сизран ще се качи на товарния влак, вече не като пътник, а в локомотива и насред Волга ще хвърли стоката в пещта. Докато втория го чака далечен път, чак до Байкал.
За по-сигурно Рибников реши лично да проследи как агентите му ще вземат багажа, естествено, без да им се мярка пред очите.
На развиделяване той напусна пансиона, облечен като „малък човек“: смачкан каскет, рубашка със странично закопчаване и вехто сако.
Хвърли бърз поглед към розовеещия край на небето и влизайки в ролята си, хукна в свински тръс по булевард „Чистопрудни“.
Шимо-но-ку
Сричка първа, в която от небесата се сипят звезди железни
И тъй, бяха изпуснали вероятния японец, а Дрозда го следяха московчаните, затова хората от Петербург съсредоточиха всичките си усилия върху багажното. Стоката беше оставена за денонощие, което щеше да рече, че най-късно до пладне някой трябва да дойде да я вземе.
Фандорин и Милников бяха в засада още от вечерта. Както вече се каза, в непосредствена близост до магазията дежуреха железопътните жандарми, по площада пред гарата на смени бродеха Милниковите копои, затова ръководителите на операцията се настаниха комфортно — в кантората „Погребални услуги Ляпунов“ точно срещу гарата. Обзорът беше идеален, а витрината от огледално траурно-черно американско стъкло беше непроницаема отвън.
Партньорите не запалиха лампа, пък и нямаше нужда, пред бюрото светеше улична лампа. Нощните часове се точеха бавно.
От време на време телефонът иззвъняваше — подчинените рапортуваха, че мрежите са опънати, хората са по местата си, бдителността не намалява.
Ераст Петрович и Евстратий Павлович отдавна бяха обсъдили всички делови въпроси, а абстрактните теми не вървяха — прекалено различни бяха сферите на техните интереси.
Инженерът не се вълнуваше от това и мълчанието не го притесняваше, но надворният съветник направо се бе изтормозил.
— Граф Лорис-Меликов познавахте ли го? — питаше той.
— Естествено — отвръщаше Фандорин и млъкваше.
— Разправят, голям ум бил, ако и арменче.
Мълчание.
— Всъщност за какво питам. Разправяха ми, че преди да си даде оставката, негово сиятелство надълго и нашироко си приказвал с Александър Трети на четири очи, пророчества разни правил и напътствия: за конституцията, за правата на друговерците, за външната политика. Покойният император, както знаем, не беше от най-острите умове. После разправял със смях: „Представяте ли си, Лорис решил да ме плаши с Япония — да се пазя от нея!“ И това още през хиляда осемстотин осемдесет и първа година, когато Япония никой не я броеше за държава! Чували ли сте тая история?