Инженерът летеше подире му. Надворният съветник, опомнил се от първия потрес, го последва.
— Какво е това? Какво беше? — крещеше той.
— Ще избяга! — изстена Ераст Петрович.
— Ще му избягам аз на него!
Милников издърпа револвер изпод мишницата си и без да спира като истински майстор откри стрелба. Евстратий Павлович имаше основания да се гордее с мерника си, обикновено улучваше движеща се фигура с първия изстрел от петдесет крачки, но сега изпразни целия барабан и не успя да уцели. Дяволският японец тичаше някак странно — ту с подскоци настрани, ту на зигзаг, върви го цели, ако си нямаш работа.
— Мръсник! — Милников щракна ударника по празната гилза. — Стреляйте, какво чакате?
— Б-безполезно е.
Стрелбата изкара от засадите им жандармите покрай гарата и те тичаха към мястото на събитията. Сред зрителите настана паника — тичаха, блъскаха се, размахваха чадъри. От различни посоки се носеха свирки на патрулни полицаи. А беглецът междувременно бе изчезнал из дворовете.
— По уличката, по уличката! — упъти жандармите Фандорин. — Отляво!
Сините мундири се юрнаха да заобикалят сградата, Милников със свирепи псувни се за катери по пожарната стълба към покрива, а Ераст Петрович спря и отчаян поклати глава.
Не взе участие в по-нататъшното търсене. Погледа как се суетят жандармите и полицаите, послуша идещите от покрива вопли на Евстратий Павлович и се упъти обратно към площада.
Пред вестникарската будка се тълпяха зяпачи, мяркаше се бялата фуражка на кварталния. Приближаващият инженер дочу треперещ старчески глас:
— Казано е в пророчеството: ще се посипят от небесата звезди железни и ще поразят грешниците.
Ераст Петрович мрачно нареди на кварталния:
— Разкарайте публиката.
И макар че беше облечен цивилно, по тона му полицаят разбра, че тоя има право да заповядва — и моментално наду свирката.
Съпровождан от строги крясъци „Ррразкарай се! Къде се буташ!“, Фандорин обиколи мястото на трагедията.
И четиримата агенти бяха мъртви. Лежаха в еднакви пози по гръб. В челото на всеки от тях, забита дълбоко в костта, стърчеше по една метална звездичка с остри блестящи ръбове.
— Госсподи! — захвана да се кръсти пристигналият междувременно Евстратий Павлович.
Той подсмръкна, клекна и протегна ръка да извади звездичката от главата на трупа.
— Не п-пипайте! Ръбовете са н-намазани с отрова!
Милников си дръпна ръката.
— Какви са тия щуротии?
— Това е шурикен, някои му викат и шакен. Метателно оръжие на „невидимите“ Има такава секта потомствени шпиони в Япония.
— Потомствени? — надворният съветник запримигва ситно. — Нещо като нашия Рикалов от издирването? На него още дядо му е служил в Секретната канцелария по времето на Екатерина Велика.
— Нещо от тоя род. Ето за какво се качи на будката…
Последната реплика Ераст Петрович адресира до себе си, но Милников трепна:
— За какво?
— За да хвърля по неподвижни мишени. А вие — „котка на ограда“. Ама че каша забъркахте, Милников.
— По дяволите кашата — сълзите се стичаха по страните на Евстратий Павлович. — Кашата ще я сърбам, няма да ми е първица. Язък за хората. Какви момчета само, подбрани. Зябликов, Распашной, Касаткин, Мьобиус…
Откъм Татарските улици излетя бясно препускаща каляска, от нея се изтърси пребледнял човек без шапка, развика се още отдалеч:
— Евстратипалич! Стана тя… Дрозда ни се измъкна. Изчезна!
— Ами нашият къде е гледал?
— Намериха го с нож в гърба!
Надворният съветник избухна в такива цветисти псувни, че от тълпата някой се обади с уважение:
— Няма лабаво!
А инженерът вече бързаше към гарата.
— Къде тръгнахте? — викна подире му Милников.
— В багажното. За мелинита вече няма никой да дойде.
Но Ераст Павлович бъркаше. Пред разтворената врата тъпчеше приемчикът.
— Е, какво, пипнахте ли ги гълъбчетата?
— Какви г-гълъбчета?
— Как какви? Ония двамата. Дето взеха багажа. Аз натиснах копчето, както ми бяхте казали. После надникнах в стаята при господа жандармите — беше празна.
Инженерът нададе болезнен стон.
— К-кога?
— Първият дойде точно в пет. Вторият — седем-осем минути по-късно.
Часовникът на Фандорин показваше пет и двайсет и девет.
Надворният съветник отново се разпсува, но тоя пък не заплашително, а жално, минорно.
— Станало е, докато сме се влачели по дворове и мазета! — завайка се той.
А Фандорин констатира с траурен глас:
— Разгром. По-зле и от Цушима.
Сричка втора, изцяло железопътна