Още на място, в коридора, пламна междуведомствен конфликт. Ераст Петрович, забравил от яд обичайната си сдържаност, изказа на Евстратий Павлович всичко, което мислеше за Специалния отдел — знае само да плоди доносници и провокатори, а стигне ли се до истинска задача, се оказва негоден за нищо и само вреди.
— А вие, жандармите, да не сте стока? — озъби се насреща Милников. — Вашите хубостници защо напуснаха засадата без заповед? Изтървахме бомбаджиите, върви ги търси сега.
И Фандорин млъкна, сразен незнайно от какво: от справедливия укор или от обръщението „вие, жандармите“.
— Не успяхме да си сътрудничим — въздъхна представителят на Полицейския департамент. — Сега вие ще се оплачете от мен на вашето началство, а пък аз — от вас на моето. Само че с докладните няма да свършим никаква работа. Нека живеем в мир, така е по-добре за двамата. Хайде вие си се занимавайте с вашите железници, а аз ще подгоня другаря Дрозд. Както ни се полага и на двамата — по щатно разписание и длъжностна характеристика. Така ще е най-сигурно.
Евстратий Павлович явно смяташе за по-перспективно да преследва революционери, установили контакт с японското разузнаване, отколкото да гони по трасе с дължина осем и половина хиляди километра някакви неизвестни диверсанти, дето не се знае има ли ги, няма ли ги.
Но на Фандорин толкова му беше дошло до гуша от надворния съветник, че отвърна с отвращение:
— Чудесно. Само не ми се мяркайте повече пред очите.
— Добрият специалист не бие на очи — измърка Евстратий Павлович и изчезна.
Едва тогава, разкайвайки се, че е изгубил скъпоценни минути за празни препирни, Ераст Петрович се захвана за работа.
Преди всичко разпита приемчика за хората, донесли квитанциите за багажа.
Стана ясно, че човекът, получил осемте картонени опаковки, е бил облечен като работник (сива риза без яка, елек, ботуши), но лицето му не съответствало на дрехите — приемчикът го нарече „особен“.
— Какво му е особеното?
— Учен човек. Очила, коса до раменете, с брадичка като свещеник. Работниците, занаятчиите не изглеждат тъй. И освен това е болен. Лицето му бледо и през цялото време покашлюва, кърпата му все в ръцете.
Вторият получател, явил се няколко минути след първия, заинтригува инженера още повече — тук се набеляза явна отличителна черта.
Човекът, отнесъл трите сандъка, бил облечен с жепейска пощенска униформа! Приемникът не би могъл да сбърка, все пак от години работеше в пътното ведомство.
Мустаци, изпъкнали скули, на средна възраст. На кръста му имало кобур, което означавало, че е с пощенския вагон, където, както е известно, пътуват и пари, и ценни пратки.
Фандорин, който предвкусваше успеха, но потискаше у себе си това опасно чувство, се обърна към подполковник Данилов, току-що пристигнал на местопроизшествието:
— Тръгвали ли са някакви влакове през последните двайсет минути, след пет и половина?
— Тъй вярно, влакът за Харбин. Замина преди десет минути.
— Там са, милинките. И двамата — заяви с увереност инженерът.
Подполковникът се усъмни:
— Ами ако са се върнали в града? Или чакат следващия, павелецкия? Той тръгва след десет минути.
— Не. Не са се появили случайно по едно и също време с интервал от няколко минути. Това първо. И вижте по кое време — на разсъмване. Какво интересно се случва на гарата към шест часа освен заминаването на харбинския влак? Това второ. И, естествено, трето — тонът на инженера стана категоричен. — За какво им е притрябвал на диверсантите павелецкият влак? Какво ще взривяват по павелецката линия? Сено и слама или моркови и ряпа? Не, нашите хора са отпътували с харбинския.
— Да бия една телеграма да спрат влака?
— В никакъв случай. Те носят мелинит. Кой ги знае що за хора са. Ако заподозрат, че нещо не е наред, може д-да го взривят. Никакво задържане, никакви непредвидени спирки. Бомбаджиите и без туй са нащрек, изнервени са. Къде е всъщност първата спирка по разписание?
— Влакът е експрес. Следователно ще спира чак във Владимир. Момент да погледна разписанието… В девет и трийсет.
Мощният локомотив, спешно изискан от Данилов, настигна харбинския на границата на московска губерния и оттам нататък се държеше на километър дистанция, която скъси чак когато стигнаха Владимир. С една минута закъснение долетя на съседния коловоз.
Фандорин скочи на перона, без да изчака локомотивът да спре. Експресът имаше само десет минути престой, всеки миг беше скъп.
Посрещна го ротмистър Ленц, началникът на Владимирското железопътно жандармско управление, подробно инструктиран за всичко по телефона. Той се ококори, като видя маскирания Фандорин (омазнена куртка, прошарени мустаци и коса, слепоочията му също прошарени, тях не се наложи да боядисва), отри с кърпа пламналото си кубе, но не зададе никакви въпроси: