— Всичко е готово. Заповядайте.
Докладваше на бегом, тичайки след Ераст Петрович.
— Количката чака. Личният състав е събран. Притаили са се, както наредихте.
Гаровият пощаджия, посветен в събитията, се въртеше около количката, натоварена с кореспонденцията, и бледото му лице издаваше, че е здравата уплашен. Стаята гъмжеше от сини мундири, жандармите клечаха по пода с наведени глави — за да не ги видят от перона, досети се Фандорин.
Той се усмихна на пощаджията:
— Спокойно, спокойно, няма да се случи нищо особено.
Хвана ръчките на количката, избута я към перона.
— Седем минути — прошепна зад него ротмистърът.
От пощенския вагон, прикачен непосредствено зад локомотива, надникна човек със синя куртка.
— Ей, владимирци! — кресна той ядосано. — Спите ли?
Дълги мустаци, средна възраст. Скулите? Изпъкнали са, реши Ераст Петрович и пошепна на човека до себе си:
— Стига сте треперили. Прозявайте се, нали сте задремали.
— Ами на… За едната бройка… Второ денонощие дежурство карам… — заоправдава се владимирецът.
Преоблеченият инженер междувременно бързо мяташе пратките в отворената врата на вагона и пресмяташе дали да не хване мустакатия през кръста и да го хвърли на перона. Това ще е най-лесното.
Реши да изчака и да провери тук ли са трите сандъка с размери 15 x 10 x 10 инча. И добре стори, че изчака.
Качи се във вагона, захвана да сортира владимирската поща на три купчини: писмата на една страна, колетите на друга, бандеролите на трета.
Вътре беше изграден цял лабиринт от наредени на етажи чували, кутии и сандъци. Ераст Петрович се разходи покрай единия ред, после край друг, но не видя познатия багаж.
— Какво се шляеш? — наруга го някой от тъмното. — Давай по-бързо! Чувалите тука, квадратните — там. Да не си нов?
Ама че изненада — още един пощальон, също на около четирийсет, скулест и мустакат. Кой ли от двамата е? Жалко, че няма как да докара тук приемчика от багажното.
— Нов съм — избоботи Фандорин носово, сякаш бе настинал.
— Като те гледам, бая си стар.
Вторият пощаджия застана до първия. На коланите и на двамата имаше по кобур с наган.
— Нещо ти треперят ръцете, да не си прекалил вчера? — обърна се вторият към местния служител.
— Да, тъй се случи.
— Ама нали викаш, че си второ денонощие дежурен? — учуди се първият, с дългите мустаци.
Вторият се подаде през вратата, огледа гаровата сграда.
„Кой от двамата е? — опитваше се да отгатне Фандорин, оглеждайки бързо купчините пратки. — Или и двамата нямат нищо общо? Къде са сандъците с мелинита?“
Изведнъж нещо здравата издрънча — вторият пощальон беше тръшнал вратата и пуснал резето.
— Какви ги вършиш, Матвей? — учуди се мустакатият.
— Знам аз какви! Три сини фуражки на прозореца и всичките зяпнали насам! Аз имам нюх!
Невероятно облекчение бе чувството, което изпита в тоя миг Ераст Петрович. Значи не е мацал нахалост веждите и мустаците с боя, не е дишал бадева три часа локомотивните сажди.
— Да не си полудял, Матвей? — не проумяваше мустакатият, примигвайки срещу лъскавото дуло.
Владимирецът обаче веднага схвана и се залепи за дъсчената стена.
— Трай, Лукич. Не си пъхай гагата. А ти казвай, гнидо: товарачът ти фанте ли е? Ще те убия! — обектът сграбчи местния за врата.
— Аз съм дребен служител… Милост… само годинка ми остана до пенсия… — капитулира веднага аборигенът.
— Ей, човече, не правете глупости! — провикна се Фандорин и се подаде над сандъците. — Няма къде да мърдате. Хвърлете оръ…
Изобщо не очакваше, че обектът ще стреля, без дори да го изслуша. Инженерът едва успя да клекне, куршумът изсвири над главата му.
— Ах, мръснико! — дочу се възмутеният вик на мустакатия, когото диверсантът нарече „Лукич“.
Револверът гръмна отново. Два гласа се сляха — единият простена, другият изпищя.
Ераст Петрович пропълзя покрай сандъците, надникна в прохода.
Работите отиваха на зле. Матвей беше заседнал в ъгъла, изпънал напред ръката с револвера. Лукич се беше проснал на пода, окървавените му пръсти дращеха гърдите. Владимирският пощаджия пищеше, закрил лицето си с длани.
В мъртвешката светлина на електрическата крушка се поклащаше барутен дим.
От позицията си Фандорин нямаше никакъв проблем да застреля мръсника, но той трябваше да бъде хванат жив и по възможност без големи увреждания. Затова Ераст Петрович протегна напред ръката си с броунинга и изпрати два куршума в стената вдясно от обекта.