Както можеше да се очаква, оня се прикри зад купа картонени кутии.
Стреляйки безспир (три, четири, пет, шест, седем), инженерът скочи, засили се и с цялото си тяло се стовари върху кутиите — те рухнаха и се посипаха върху укрилия се зад тях човек.
Всичко свърши за две секунди.
Ераст Петрович хвана стърчащия навън крак за ботуша, издърпа диверсанта на светло и го удари с ръба на дланта над ключицата.
Единият беше готов.
Оставаше да открие втория, очилатия, който беше взел книжните пакети. Само че как да го открие? И дали изобщо е във влака?
Но не стана нужда да търси очилатия — сам се намери.
Първото, което Ераст Петрович видя, като дръпна резето и отвори тежката врата на вагона, бяха бягащи по перона хора. Чу викове на уплаха, женски писъци.
Пред пощенския вагон беше застанал пребледнял ротмистър Ленц, държеше се странно: не погледна инженера, който току-що се измъкна от смъртна опасност, а хвърляше погледи някъде встрани.
— Ето ви го — рече Фандорин и изтегли лежащия без свяст диверсант към вратата на вагона. — И наредете да донесат носилка, тук има ранен. — Кимна към щуращите се хора — Стрелбата ли ги подплаши?
— Съвсем не. Лоша работа, господин инженер. Щом чухме изстрелите, изскочихме с моите на перона, искахме да ви се притечем на помощ… Изведнъж от оня вагон (Ленц посочи встрани) някой като кресна: „Жив няма да ви се дам!“ И се започна…
Двама жандарми повлякоха арестувания Матвей, а Ераст Петрович скочи на земята и погледна натам, където сочеше ротмистърът.
Видя зелен третокласен вагон, край който нямаше жива душа, само зад затворените му прозорци се мяркаха явно викащи хора с побелели лица.
— Има револвер. И бомба — нареждаше бързо Ленц. — Очевидно е решил, че с моите хора издирваме него… Грабнал е ключовете от кондуктора и е заключил и двете врати. Вътре има около четирийсет души. И вика: „Само да сте приближили — вдигам всичко във въздуха!“
И наистина откъм вагона долетя зверски рев:
— Назад!!! А е мръднал някой, пррращам всичко до дяволите!
— Ама засега не праща нищо — умислено произнесе инженерът. — Макар и да е имал тая възможност. Така, ротмистре, незабавно да се разтоварят всички сандъци от пощенския вагон. После ще гледаме кои са нашите. Носете ги с всички предпазни мерки. Ако стане взрив, ще ви трябва нова гара. На вас лично вече не де, на ж-живите. Не искам никого с мен. Ще се оправя сам.
Ераст Петрович се приведе и се затича край влака. Спря под прозореца, от който преди малко се чу заплахата да се „прати всичко по дяволите“. Само той беше отворен до половината.
Инженерът леко почука по стената на вагона: чук-чук-чук.
— Кой е? — попита го изненадан глас.
— Инженер Фандорин. Може ли да вляза?
— Откъде-накъде?
— Бих искал да си п-поприказваме.
— Ама сега ще гръмна всичко тук — рече гласът недоумяващо. — Вие глух ли сте? Освен това как ще влезете? Няма да ви отворя вратата за нищо на света.
— Не е проблем, не се притеснявайте. Ще мина през прозореца, само недейте да стреляте.
Ераст Петрович се набра на ръце, промуши глава през прозореца, остави време на бомбаджията да огледа белите му коси и чак след това много бавно се вмъкна във вагона.
Положението беше трагично: очилатият беше мушнал револвера в колана си, а в ръцете си държеше черен пакет, при това пръстите му бяха вътре — вероятно стискаше стъкления детонатор. Достатъчен е лек натиск и мината ще експлодира, а от нея ще детонират и останалите седем. Ето ги и тях, на горния рафт под зеблото.
— Не ми приличате на инженер — каза бледият като смъртта младеж, разглеждайки прашните дрехи на мнимия товарач.
— И вие не ми приличате на п-пролетарий — парира Ераст Петрович.
Вагонът беше без купета, той представляваше дълъг коридор с дървени пейки от двете страни. За разлика от клокочещата тълпа на перона заложниците бяха мълчаливи — усещаха близката смърт. Само отнякъде се чуваше сълзлив женски глас, който шепнеше молитва.
— Млъквай, идиотко, че ей сега ще ви взривя! — ревна със страшен бас младежът и молитвата секна.
Опасен, извънредно опасен, констатира Фандорин, гледайки в широко отворените очи на терориста. Не е позьор, нито истерик — наистина ще взриви всичко.
— Какво ви спира? — попита Ераст Петрович.
— А?
— Виждам, че не ви е страх от смъртта. Тогава какво му мислите? Защо не счупите взривателя? Нещо ви спира. Кое е то?
— Чуден човек сте — очилатият облиза побелелите си устни. — Но сте прав… Нищо не стана както трябваше… Ей така си отивам. Жалко. И тя няма да получи десетте хиляди…