Когато според нейните сметки обектът вече трябваше да е готов, тоест да е заинтригуван и засегнат до необходимата степен, Лидина се подготви да нанесе последния удар. И тъкмо се насочи към кушетката, където в самота седеше Фандорин, но й попречи домакинът.
Той отиде при гостенина и подхвана някакви глупави служебни разговори. Взе да хвали някакъв щабротмистър Лисицки от железопътните жандарми, който наскоро бил излязъл с много интересно предложение — да се открие постоянен пункт в градската телефонна станция.
— Отлична идея му е хрумнала на вашия подчинен — кънтеше гласът на генерала. — Друго си е жандармската подготовка. Нашите се сетиха, не ония блейки от департамента! Вече разпоредих да се инсталира необходимата апаратура в специално помещение. Лисицки каза, че идеята за телефонното подслушване била ваша.
— Не „подслушване“, а „прослушване“. Освен това щабротмистърът се прави на скромен — недоволно отвърна Фандорин. — Нямам нищо общо с това.
— Дали не бихте ми го отстъпили на първо време? Трябват ми свестни офицери.
Лидина въздъхна: атаката трябваше да се отложи до по-удобен момент.
Той настъпи, когато мъжете според новомодните обичаи излязоха преди вечеря в пушалнята. Гликерия Романовна вече окончателно се бе утвърдила като царица на вечерта, а обектът, естествено, нямаше вече никакви съмнения, че е най-непривлекателният сред всички присъстващи кавалери. Според погледите, които Фандорин крадешком хвърляше към часовника си, той повече не очакваше нищо хубаво от соарето и явно преценяваше кога ще бъде прилично да се оттегли.
Време е!
Тя стремглаво (вече нямаше защо да се бави) приближи побелелия брюнет, който разпалваше ароматна пура, и заяви:
— Сетих се! Сетих се къде съм ви виждала! При взривения мост. Човек трудно би забравил такова необикновено лице.
Следователят (или как ги наричат там в тяхното ведомство) трепна и се вторачи в Лидина с леко присвити сини очи, които много отиваха на посребрените му коси, трябваше да му го признае. И как няма да трепне от такъв комплимент, при това изречен най-неочаквано.
— Наистина — бавно каза той, докато се надигаше от мястото си. — Аз също си п-припомням. Май не бяхте сама, а с някакъв военен.
Гликерия Романовна небрежно махна с ръка:
— Това беше един приятел.
Рано беше да отваря разговор за Вася. Не че имаше някакъв разработен план за действие, осланяше се единствено на вдъхновението, но на мъж в никакъв случай не бива да му се показва, че искаш нещо от него. Той трябва да е абсолютно убеден, че той е тоя, който иска нещо, а ти си оная, от която зависи дали да му го даде. Първо трябва да събудиш у него надеждата, после да я отнемеш, после отново да позволиш вълшебният аромат да подразни ноздрите му.
Умната жена, която иска да привърже мъжа към себе си, винаги усеща към кой тип спада — дали към ония, които в крайна сметка ще трябва да нахраниш, или от ония, дето трябва да ги държиш вечно гладни, за да те слушат.
Като огледа Фандорин отблизо, Лидина веднага схвана, че тоя не си пада по платоничните въздишки. Ако прекалиш с воденето за носа, ще свие рамене и ще си тръгне.
С това откритие въпросът премина от тактическата в нравствената плоскост и ако се избегнеха финтифлюшките (а Лидина винаги се бе стремяла да бъде максимално откровена със самата себе си), можеше да бъде зададен по следния начин: ще може ли да стигне в своя флирт с тоя човек до самия край — заради спасението на Вася?
Да, беше готова на такава саможертва. Като си изясни това, Гликерия Романовна усети нещо като умиление и незабавно заоправдава пред себе си подобна постъпка.
На първо място, това нямаше да е разврат, а чисто себеотрицание — при това продиктувано не от страстна любов, а от най-безкористна дружба.
На второ място, така му се пада на Астралов, той си го е заслужил.
Разбира се, ако въпросният Фандорин беше тлъст, с брадавици по лицето и с лош дъх, тогава и дума не можеше да става за подобно жертвоприношение, но тоя следовател с вид на англичанин, макар и не в първа младост, си беше доста привлекателен. Дори повече от привлекателен.
Цялата вихрушка от тия мисли премина през главата на Лидина само за секунда, затова в разговора не се усети някаква забележима пауза.
— Видях, че днес не сваляхте поглед от мен — рече тя с ниския си вибриращ глас и докосна ръката му.
Има си хас! Беше се постарала гостите нито за миг да не отклоняват вниманието си от нея.