Брюнетът също не възрази, честно кимна.
— А пък аз не ви погледнах. Хич.
— З-забелязах.
— Понеже ме беше страх… Имам усещането, че не сте се озовали тук току-така. Че съдбата ни срещна. И това ме уплаши.
— С-съдбата ли? — попита той с едва забележимото си заекване.
Погледът му беше точно такъв, какъвто трябваше да бъде — внимателен и сякаш донякъде объркан.
Лидина реши да не си губи времето. Да става каквото има да става. И без колебание се хвърли с главата напред:
— Слушайте, дайте да си тръгнем оттук. По дяволите вечерята. Нека клюкарстват, не ме интересува.
Ако Фандорин се поколеба, това не му пролича. В очите му пробяга метален блясък, гласът му прозвуча сподавено:
— Добре тогава, да тръгваме.
Докато пътуваха към „Остоженка“, поведението му бе неразбираемо. Не се опитваше да я хване за ръката, да я целуне, дори не говореше.
Гликерия Романовна също мълчеше и се опитваше да проумее как най-правилно да се държи с тоя странен човек.
Защо е толкова напрегнат? Устните му са стиснати, втренчил се е в кочияша.
Охо, ами то тихата вода е най-опасна! Тя усети, че душата й примира, и се ядоса на себе си: стига си се тръшкала, това да не ти е романтично приключение, трябва да спасиш Вася!
А щом влязоха в къщата, Фандорин взе да се държи още по-странно.
Пусна дамата да мине напред, но не влезе веднага след нея, а след кратка пауза, и то много рязко, едва ли не скочи вътре.
Изтича нагоре по стълбите пръв, ръката му беше в джоба.
Той да не е нещо куку, както се казва сега, уплаши се изведнъж Лидина.
Но беше късно за отстъпление. Тя отключи вратата на апартамента.
Фандорин я избута и скочи напред. Завъртя се, залепи гръб о стената в антрето. Бързо обиколи с очи: наляво, надясно, нагоре.
В ръката му чернееше пистолет, който той измъкна незнайно откъде.
— Какво ви става? — възкликна стреснатата не на шега Гликерия Романовна. А лудият следовател попита:
— Е, къде се е скрил?
— Кой?
— Вашият любовник. Или началник. Наистина не знам какви точно са отношенията ви с него.
— За кого говорите? — прошепна паникьосана Лидина. — Не ви разби…
— За тоя, чиито задачи изпълнявате — прекъсна я нетърпеливо ослушващият се Фандорин. — За вашия спътник щабкапитана. Нали той ви нареди да ме докарате тук. Но не е в сградата, щях да го усетя. Къде е?
Ръката й се метна към гърдите. Той знае, знае всичко! Но откъде?
— Вася не ми е любовник — изстреля тя бързо, осъзнала, дори по-скоро усетила, че в никакъв случай не трябва да лъже. — Той е мой приятел и аз наистина искам да му помогна. Не ме питайте къде е, защото няма да ви кажа. Ераст Петрович, скъпи, искам да ви помоля за милосърдие!
— За какво?
— За милосърдие. Човекът е допуснал грешка. Зная, че от ваша военна гледка точка това се води престъпление, но то е било обикновена разсеяност. Бива ли така строго да се наказва обикновената разсеяност?
Брюнетът смръщи чело, мушна пистолета в джоба.
— Нещо не п-проумявам… За кого говорите?
— Ами че за него, за кого другиго? За Вася Рибников! Добре де, изгубил е оня ваш чертеж, дай сега да го погубим! Бива ли така, та това е чудовищно! Войната ще свърши до един-два месеца, а той да гние в каторгата? Ако не и по-лошо! Та това е нечовешко, това не е християнско, съгласен ли сте? — изрече го толкова искрено, толкова проникновено, че чак се просълзи.
Дори тоя сухар Фандорин го жегна — гледаше я с почуда, дори с объркване.
— Как можахте да си помислите, че спасявам любовник? — горчиво изрече Гликерия Романовна, развивайки успеха си. — Бих ли поканила у дома си мъж, ако обичам друг? Да, в началото се опитах да ви омагьосам, за да помогна на Вася, но… но вие наистина ме очаровахте. Да си призная, дори забравих защо исках да ви съблазня… Разбирате ли, изведнъж нещо ми се сви ето тук… — и тя сложи ръка малко под гърдите, за да изпъкне и без това красивият й бюст.
Гликерия Романовна произнесе още няколко фрази от тоя род с приглушен от страст глас. Не я беше грижа дали звучат правдоподобно — знайно е, че мъжете се хващат на подобни приказки, особено когато плячката е толкова близка и достъпна.
— Не ви моля за нищо. И няма да ви моля. Да забравим всичко това…
Тя отметна глава назад и я обърна леко настрани. Така изглеждаше най-хубава, освен това позата беше много удобна за целувка.
Мина секунда, след нея втора, трета. Целувката се бавеше.
Лидина отвори очи, погледна периферно към Фандорин и видя, че той не гледа нея, а настрани, където нямаше нищо интересно, само телефонен апарат на стената.
— Изгубил е чертеж ли? Рибников ли ви го каза? — умислено произнесе следователят. — Излъгал ви е, госпожо. Тоя човек е японски шпионин. Щом не искате да ми кажете къде е той — недейте. Ще го намеря и без вас още днес. Д-довиждане.