Той се обърна и тръгна надолу по стълбите.
Краката на Гликерия Романовна омекнаха. Шпионин ли? Какво чудовищно подозрение! Горкият Вася! Трябва незабавно да го предупреди! Опасността се оказва още по-сериозна, отколкото той мисли! Пък и тоя Фандорин каза, че още днес ще научи къде се крие Вася!
Тя грабна телефонната слушалка, но изведнъж се уплаши да не би следователят да подслушва отвън. Отвори широко вратата — нямаше никого, само бързите му крачки заглъхваха към изхода.
Върна се, набра телефона.
— Пансион „Сен Санс“ — измърка женски глас в слушалката.
Чуваха се звуци на пиано, някой свиреше весела полка.
— Спешно ми трябва Василий Александрович.
— Отсъства.
— А ще се върне ли скоро?
— Не ни държи в течение.
Колко невъзпитана камериерка! Лидина отчаяна тропна с крак.
Оставаше само един изход — да иде на място и да го чака.
Портиерът зяпна посетителката така, сякаш пред него се беше изправил самият дявол, а не елегантно облечена и напълно прилична дама. Той се изпъна и запречи коридора.
— Кого търсите? — попита мнително.
От вътрешността на къщата, както и по-рано от слушалката, се носеше весела музика. И това става в пансион за благородни девици след десет вечерта?
Ами да, днес е 26 май, краят на учебната година, спомни си Гликерия Романовна. В пансиона сигурно има зрелостно празненство, затова са и всичките тия файтони пред сградата — пристигнали са родителите. Нищо чудно, че портиерът не иска да допуска външни хора.
— Не съм за празненството — обясни му Лидина. — Трябва да дочакам господин Рибников. Той ще се прибере скоро.
— Прибра се вече. Само че не е тук, заповядайте натам — посочи портиерът към странична врата.
— Ама че съм глупава! Ами че, разбира се, Вася не може да живее заедно с ученичките!
Тя изтича нагоре по стълбите, коприната на роклята й шумолеше. Нетърпеливо позвъни и започна да тропа по вратата.
Прозорците на квартирата бяха тъмни. Не се мяркаше сянка, не се чуваше звук.
На Лидина й омръзна да чака, тя повика:
— Василий Александрович! Аз съм! Имам много спешна, ужасно важна новина за вас!
В същата секунда вратата се отвори. На прага стоеше Рибников и мълчаливо гледаше неочакваната гостенка.
— Защо е тъмно у вас? — попита тя, кой знае защо, шепнешком.
— Сигурно е изгорял електрическият трансформатор. Какво се е случило?
— Свещи поне нямате ли? — попита тя, влизайки в антрето, и без да чака, прескачайки от вълнение думите, взе да разказва лошата новина: как случайно, докато била на гости, се запознала с чиновника, който води неговия случай, и че тоя човек смята Василий Александрович за японски шпионин.
— Ама на него трябва да му се обясни, че са ви откраднали чертежа! Аз ще ви бъда свидетел, ще разкажа за оня тип от влака! Не можете да си представите какъв е тоя Фандорин. Много сериозен господин, очите му са като лед. Защо ще търси вас, нека търси оня, мургавия! Лично ще ида да му обясня!
Рибников слушаше задъханите й приказки, мълчаливо палеше свещи и ги редеше в големия свещник. В треперещата им светлина Гликерия Романовна видя толкова уморен, нещастен и преследван човек, че сърцето й се сви от жал.
— Ще направя всичко за вас! Няма да ви изоставя! — възкликна Лидина и поривисто го хвана за ръцете.
Той се дръпна и в очите му проблеснаха странни искри, които напълно промениха незабележителната му външност. Чертите му вече не й се струваха жалки — о, не! Червено-черни сенки препускаха по лицето на Рибников, той заприлича на Врубеловия27 Демон.
— Господи, мили мой, мили, та аз ви обичам — едва промълви Лидина, потресена от това откритие. — Ама как така… Вие сте най-скъпото, което имам на тоя свят!
Тя му протегна ръцете си, лицето си, цялото тяло, тръпнещо в очакване на насрещното движение.
Но бившият щабкапитан нададе звук, който приличаше на ръмжене, и отстъпи назад.
— Вървете си — дрезгаво каза той. — Веднага си вървете.
Лидина нямаше спомен как се е озовала на улицата.
Известно време Рибников стоя в коридора неподвижен, втренчил в пламъка на свещите безжизнен поглед.
После отвън тихо се почука.
Той с един скок стигна до вратата, дръпна дръжката. На стъпалата стоеше графинята.
— Извинете ме за безпокойството — рече тя, докато се вглеждаше в полумрака. — Днес вдигаме малко шум, та дойдох да питам дали не ви пречат гостите? Мога да им кажа, че се е скъсала струна на пианото, и ще пуснем грамофон в малката гостна. Ще стане по-тихо… — Бовада усети нещо необичайно в поведението на квартиранта и спря насред дума. — Защо ме гледате така?
27