Василий Александрович мълчаливо я хвана за ръката и я притегли към себе си.
Графинята бе хладнокръвна и извънредно опитна дама, но неочакваната му атака я смути.
— Елате — дръпна я преобразеният Рибников.
Тя тръгна след него с недоверчива усмивка на уста.
Но когато Василий Александрович с глух стон впи устни в нейните и я стисна в силните си ръце, усмивката върху пълното красиво лице на вдовицата на испанския гранд се преобрази първо в учудване, а после в страстна гримаса.
Половин час по-късно Беатрис беше неузнаваема. Тя плачеше на рамото на любовника си и шепнеше думи, които не бе произнасяла от много отдавна, от моминските години.
— Само да знаеше, само ако можеше да разбереш — повтаряше тя, бършейки сълзите, но така и не обясни, какво точно трябваше да разбере Рибников.
Той едва успя да я отпрати.
Останал най-сетне сам, седна на пода в неудобна, сложна поза. Остана така осем минути по часовник. След това се изправи, отърси се като куче и се обади по телефона — точно трийсет минути преди полунощ, както беше уговорено.
А в същото време в другия край на пръстена от булеварди Лидина стоеше в антрето на апартамента си пред огледалото, без да сваля шапката и наметалото си, и плачеше горчиво.
— Край… Това е краят на живота — хълцаше тя. — Не съм нужна никому, никому…
Тя залитна, докосна с крак нещо шумолящо и се стресна. Подът в цялото антре беше покрит с жив килим от алени рози. Ако носът на горката Гликерия Романовна не беше запушен от риданията, тя още от стълбището щеше да усети омайния им аромат.
От тъмните дълбини на апартамента отначало тихо, а после все по-мощно и по-мощно се понесоха очарователни звуци. Вълшебен глас изви серенадата на граф Алмавива:
— „Скоро от изтока златен ярко ще блесне зората…“
Сълзите от прекрасните очи на Гликерия Романовна рукнаха с все сила.
Сричка четвърта, където всуе се споменава името на японския бог
Едва дочел спешното послание от старшия на бригадата, пристигнала от Петербург да замени сразените от звездите ченгета, Евстратий Павлович рипна от масата и хукна към вратата толкова бързо, че дори си забрави бомбето.
Дежурните файтони стояха готови пред входа на управлението, а от „Гнездниковски“ до булевард „Чистопрудний“ я имаше, я нямаше десетина минути с бързи коне.
— Я виж ти, я виж ти — повтаряше надворният съветник, докато се опитваше пак и пак да разчете бележката.
Това не беше никак лесно, каляската подскачаше по павираната улица, светлината от уличните лампи беше слаба, пък и Смуров беше писал сякаш с левия си крак. Личеше си, че опитният агент, проводен да следи действията на Фандорин, се е развълнувал здравата: буквите се сливаха, редовете се застъпваха.
Приех дежурството в 8 ч. от старши полицай Жученко пред къщата на генерал Шарм. Сребърната лисица излезе от входа в 9 без 3, съпроводен от дамичка (оперативно име Фльорцата). Взеха файтон до „Остоженка“, къщата на Бомзе. В 9.37 Сребърната лисица излезе, пет минути след него изскочи Фльорцата. Изпратих двама след Лисицата, ние с Крошкин тръгнахме подир Фльорцата — беше много развълнувана, което ми се стори важно. Тя отиде до булевард „Чистопрудни“, освободи файтона пред пансион „Сен Санс“. Потропа на вратата на пристройката. Звънеше и тропаше дълго, никой не й отваряше. От позицията, която бях заел, се видя как от прозореца надникна мъж, огледа я и отново се скри. Под прозореца има ярка лампа и успях добре да разгледам лицето му. Стори ми се познато. С известно закъснение се сетих къде съм го виждал: в Питер, на „Надеждинская“ (прякор Калмика). Чак сега съобразих, че по описанието в циркулярната сводка прилича и на Акробата. Това е той, Евстратий Павлович, Бога ми, той е!
Ст. полицай Смуров.
Донесението не беше написано според инструкциите, а завършекът му беше направо недопустим, но надворният съветник реши да не придиря на Смуров.
— Какво става? Там ли е още? — втурна се Милников от файтона към старшия полицай.
Смуров бе заседнал в храстите зад градинската ограда, откъдето прекрасно се виждаше дворът на „Сен Санс“, залят от огньовете на разноцветните фенери.
— Тъй вярно. Не се съмнявайте, Евстратий Павлович. От оная страна съм сложил Крошкин. Ако Калмика тръгне да излиза през прозореца, Крошкин ще свирне.
— Разправяй сега какво става!
— Така, значи — Смуров вдигна тефтерчето пред очите си. — Фльорцата стоя у Калмика кратко, около пет минути. В десет и трийсет и осем изтърча навън, бършеше си очите с кърпа. В десет и четирийсет и две от главния вход излезе жена, водя я като Райска птица. Отиде до неговата врата, влезе. Птицата стоя до единайсет и двайсет. Излезе подсмърчаща и олюляваща се. Друго няма.