— Брей, добичето му тесногледо, с какво ги тормози така тия женоря? — почуди се Милников. — Добре де, дойде времето ние да го поизтормозим. Значи така, Смуров. Взех със себе си шест души. Единия ти го оставям. Тримата отговаряте за прозорците. А аз с другите отивам да сгащим японеца. Хитър е той, ама и ние не пасем трева. Гледам, тъмно е вътре, ще да е легнал да спи. Те, женските, изтощават.
Изтърчаха наведени през двора. Преди да се качат по стълбите, изуха ботушите — не трябваше да вдигат шум.
Хората на надворния съветник бяха подбирани. Злато, а не хора. Няма нужда от никакви обяснения, достатъчни са жестовете.
Щракна с пръсти на Саплюкин и оня се наведе над ключалката. Капна смазка, поразклати с шперца. Не мина и минута и вратата безшумно се отвори.
Милников пръв влезе в тъмното антре, стиснал много удобна джунджурия — каучукова палка с оловен пълнеж. Трябваше да хванат японеца жив, че инак Фандорин ще се разсмърди.
Евстратий Павлович щракна копчето на секретно фенерче, напипа с лъча три бели врати: една отпред, една отляво и една отдясно.
Посочи с пръст: ти направо, ти насам, ти натам, само шшшт.
А той заедно с Лепинш и Саплюкин остана в антрето, готов да се втурне към оная врата, откъдето ще се чуе условният сигнал — цвърчене на мишка.
Стояха, напрегнато вцепенени, и чакаха.
Мина минута, втора, трета, пета.
Из квартирата се носеха неясни нощни звуци, някъде зад стената виеше грамофон. Часовникът удари полунощ — толкова неочаквано и силно, че на Милников аха да му изскочи сърцето.
Какво се мотаят толкова? Работа за една минута — надникваш, оглеждаш. Вдън земя ли пропаднаха?
Изведнъж надворният съветник усети, че не изпитва никаква ловна страст. И разпалеността му се стопи — напротив, побиха го гадни ледени тръпки. Пустите му нерви. Само да хванем японеца и отивам на курорт, на някои минерални извори да се лекувам, обеща си Евстратий Павлович.
Махна на ченгетата да не помръдват, внимателно надникна през лявата врата.
Там беше съвсем тихо. И празно, убеди се Милников, след като светна с фенерчето. Значи трябва да има врата за съседно помещение.
Безшумно стъпвайки, стигна до средата на стаята. Ама че дяволска работа! Маса, столове. Прозорец. На стената срещу прозореца — огледало. Друга врата няма. И Мандрикин го няма.
Понечи да се прекръсти, но бухалката в ръката му попречи.
Усещайки на челото си студена пот, Евстратий Павлович се върна в антрето.
— Какво става? — мръдна устни Саплюкин.
Надворният съветник само махна с ръка към него. Хвърли поглед в дясната стая.
Беше абсолютно същата като лявата — и мебелите, и огледалото, и прозорецът.
И нито една жива душа. Празно!
Милников застана на четири крака, светна под масата, макар че беше невъзможно полицаят да е решил да си играе на криеница.
На път обратно към антрето Евстратий Павлович мърмореше под носа си: „Господи, Боже мой, пресвета Богородице.“
Бутна агентите настрана, хвърли се към вратата отпред, в ръцете си стискаше вече не палката, а револвер.
Това беше спалнята. В ъгъла имаше умивалник, зад паравана — вана с тоалетна чиния и още някаква фаянсова съдина, закрепена в пода.
И нямаше жива душа! През прозореца към Милников ехидно зяпаше нащърбената луна.
Той я заплаши с револвера и с грохот захвана да отваря шкафове и чекмеджета. Надникна под леглото, дори под ваната.
Японецът бе изчезнал. И беше взел със себе си трима от най-добрите Милникови ченгета.
Евстратий Павлович се уплаши дали не се е побъркал. Разкрещя се истерично:
— Саплюкин! Лепинш!
И когато агентите не му отговориха, се затича към антрето. Само че и там вече беше празно.
— Господи Исусе! — провикна се надворният съветник, изтърва револвера и се прекръсти широко. — Избави ме от бесовете японски!
Когато и трикратният кръстен знак не помогна, Евстратий Павлович окончателно проумя, че японският Бог е по-силен от руския и рухна на колене пред Негово тесноочие.
Заби чело в пода и запълзя на четири крака към изхода, виейки гръмко: „Банзай, банзай, банзай.“
Сричка последна, най-продължителна
Как можа да не я разпознае веднага? Да, разбира се, беше уморен, изтормозен от скуката, чакаше с нетърпение момента да си тръгне. И тя, разбира се, също изглеждаше съвсем другояче: тогава на разсъмване до взривения мост беше бледа, изтощена, носеше мокра изцапана рокля, а сега цялата грееше с нежна, поддържана красота, пък и воалът променяше чертите й. И все пак — страшен детектив, няма що!