Выбрать главу

Фандорин телефонира у дома и нареди на камердинера да заминава на „Чистопрудни“ и да наблюдава къщата.

След кратка пауза Маса попита:

— Господарю, ще бъде ли това намеса в хода на войната?

— Не. — Ераст Петрович си изкриви донякъде душата, но не виждаше друг изход, Милников го нямаше, а железопътните жандарми няма да успеят да осигурят правилно наблюдение. — Ти просто ще гледаш пансион „Сен Санс“ и ако видиш нещо интересно, ще ми съобщиш. Там наблизо е кино „Орландо“, във фоайето има публичен телефон. Аз съм на номер…

— Двайсет деветдесет и три — подсказа Лисицки, който беше закачил на двете си уши по един наушник. — Звънят по левия! — възкликна той след около минута.

Ераст Петрович сграбчи слушалката на деривата и чу изпълнен с достойнство мъжки глас:

— Беатрис, душичке, пламтя, едвам дишам. Тръгвам към вас веднага. Да ми приготвите моето кътче. И Зюлейка, ама задължително.

— Зюлейка е с кавалер — отвърна от другата страна женски глас, много мек и приятен.

Мъжът се разтревожи:

— Как така с кавалер? С кого е? Ако е с Фон Вайл, няма да ви го простя!

— Ще ви подготвя мадам Фрида — утешително измърка жената. — Нали си я спомняте — висока, чудно стройна. Виртуозно владее камшика, не по-зле от Зюлейка. Ще се хареса на ваше превъзходителство.

Щабротмистърът се разтресе от беззвучен смях. Фандорин с отвращение затвори.

През следващия час телефонът звъня често, някои обаждания бяха още по-пикантни, но всичките бяха в лявото ухо на Лисицки, тоест на номер 114–22, вторият телефон бе онемял.

Звънна чак в единайсет и половина, при това беше обаждане от пансиона. Мъжки глас помоли да го свържат с 42–13.

— Какво е това четирийсет и две тринайсет? — попита шепнешком инженерът, докато телефонистката правеше връзката.

Жандармът вече шумолеше със страниците. Намери нужния номер, отбеляза го с нокът.

— Ресторант „Розата на ветровете“ — прочете Фандорин.

— Ресторант „Розата на ветровете“ — прозвуча в слушалката. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Повикайте господин Мирошниченко, драги, той е седнал сам до прозореца — с мъжки глас помоли „Сен Санс“.

— Веднага, господине.

Мълчанието продължи няколко минути. После откъм ресторанта спокоен баритон попита:

— Вие ли сте?

— Както се бяхме споразумели. Готови ли сте?

— Да. Ще дойдем в един през нощта.

— Много са. Почти хиляда сандъка — предупреди пансионът.

Фандорин стисна слушалката с такава сила, че пръстите му побеляха. Оръжие! Пратка японско оръжие, няма какво друго да е!

— Имаме достатъчно хора — уверено каза ресторантът.

— Как ще ги прекарвате? По вода?

— Естествено. Нали затова исках склад до реката. Казвайте къде да дойдем.

В тоя миг на бюрото пред Лисицки засвяткаха лампичките на трети апарат.

— Това е специалната линия — прошепна офицерът, хвана слушалката и завъртя една ръчка. — За вас е, Ераст Петрович. Спешно. Май е вашият слуга.

— Слушайте — подаде му деривата Фандорин и взе слушалката. — Да?

— Господарю, казахте да съобщя, ако стане интересно — рече Маса. — Идвайте, стана много интересно.

Не поясни нищо — очевидно в киното имаше много хора.

Междувременно разговорът между „Розата на ветровете“ и „Сен Санс“ беше завършил.

— Е, какво, каза ли къде е мястото? — нетърпеливо се обърна към Лисицки инженерът.

Оня огорчен разпери ръце:

— Явно го е казал през ония две секунди, когато вие свалихте наушника, а аз още не бях го взел. Чух само оня от ресторанта да казва: „Да-да, знам го.“ Какво ще заповядате? Да изпратя ли наряди в „Розата на ветровете“ и в „Сен Санс“?

— Няма смисъл. В ресторанта няма да заварят никого. А с пансиона ще се заема лично.

Докато файтонът го носеше по нощните булеварди, Фандорин си мислеше за страшната опасност, надвиснала над древния град, всъщност над цялата хилядолетна държава. Черни тълпи, въоръжени с японски (или някакви други) пушки, ще захванат улиците в примките на барикади. От крайните квартали към центъра ще плъзне безформено кърваво петно. Ще започне безкрайно люто клане, в което няма да има победители, а само мъртъвци и победени.

Главният враг на целия Фандоринов живот, безсмисленият и див Хаос, се пулеше срещу инженера с болните очи на тъмните прозорци, хилеше се с разкъртените зъби на входовете. Разумният цивилизован живот се бе свил в тънките жички на уличните лампи, които проблясваха беззащитни по тротоарите.

Маса го чакаше до градинската ограда.

— Не разбирам какво става — занарежда той, докато вървяха с Фандорин по брега на езерцето. — Вижте сам. Рошият човек Мирников заедно с още петима се промъкнаха в къщата през оная врата. Това стана преди… дванайсет минути — той с удоволствие провери по златния часовник, който Фандорин му бе подарил по случай петдесетата годишнина на микадо. — И аз веднага ви се обадих.