Но телата в това скривалище, което досущ приличаше на първото, бяха цели три.
— Лепинш — въздъхна детективът, докато измъкваше най-горния. — Саплюкин. А най-отдолу е Кутко…
Петия труп намериха в спалнята, в процепа зад гардероба.
— Не знам как е успял да се справи с всички тях един по един… Най-вероятно нещата са изглеждали така — захвана се да възстановява картината Фандорин. — Ония, които са влезли в страничните стаи, са загинали първи от стрелите и са скрити зад огледалата. Тоя в спалнята е убит с голи ръце — във всеки случай не откривам видими рани. На Саплюкин и другия, как беше, Лепинш, са им счупени вратните прешлени. Съдейки по отворената уста на Лепинш, той е успял да види убиеца. Но само толкова… Акробата е умъртвил тия двамата в антрето, отмъкнал ги е в дясната стая и ги е хвърлил върху Кутко. Само едно не разбирам, как е оцелял Милников? Сигурно е развеселил японеца с тия негови крясъци „банзай!“… Добре, стига толкова лирика. Предстои ни най-важното. Вие — посочи той единия от агентите — вземайте своя въртоглав началник и го карайте към лудницата. А вие двамата — след мен.
— Къде, господин Фандорин? — попита старшият.
— Към Москва-река. По дяволите, минава дванайсет и половина, а ние тепърва има да търсим игла в купа сено!
Върви търси склад по Москва-река, ако си нямаш работа. Първопрестолната не разполага с централно товарно пристанище, малките кейчета започват от моста на Краски хълм и се точат надолу по течението няколко километра чак до Кожухов.
Започнаха от Таганка, от пристана на „Дружество за параходство и търговия във Волжкия басейн“. Последва го кеят на „Търговска къща братя Каменски“, складовете на Нижегородската параходна компания на г-жа Кашина, магазиите на Москворецкото дружество и прочие, и прочие.
Търсенето изглеждаше така: пътуваха с файтон покрай брега, вглеждаха се и се ослушваха — дали няма да доловят някакъв шум. Кой ще работи по това време, ако не хора, които имат какво да крият?
От време на време слизаха до брега, слушаха над водата — макар че повечето пристани бяха на десния бряг, имаше и на левия.
Връщаха се на каляската и продължаваха. С всяка изминала минута Ераст Петрович ставаше все по-мрачен.
Търсенето се проточваше — часовникът в джоба му издрънча два пъти. И часовникът от камбанарията на Ново-Спаския манастир сякаш му отвърна. И мислите на инженера се обърнаха към божественото.
Самодържавната монархия може да се крепи единствено върху вярата на народа в нейния мистичен, свръхестествен произход, мислеше си мрачният Фандорин. Ако тая вяра бъде нарушена, с Русия ще се случи това, което се случи с Милников. Народът наблюдава развитието на тая злощастна война и от ден на ден все повече се убеждава, че японският бог или е по-силен от руския, или обича своя помазаник повече, отколкото нашият обича цар Николай. Конституцията — ето единственото спасение, разсъждаваше инженерът, който въпреки зрялата си възраст не се бе освободил напълно от склонността си към идеализъм. Монархията трябва да пренесе опорната точка от религията към разума. За да изпълнява народът волята на властта не поради страх от Бога, а поради съгласието си с тая воля. Но ако сега започне въоръжен бунт — край на всичко. И няма да има никакво значение дали монархията ще успее да смаже в кръв въстанието, или не. Духът ще изскочи от бутилката и тронът така или иначе ще рухне — ако това не стане сега, ще се случи след няколко години при следващото сътресение.
В тъмнината матово блеснаха тумбести железни цистерни — нефтените резервоари на дружеството „Нобел“. На това място реката завиваше.
Ераст Петрович потупа кочияша по рамото да спре. Вслуша се. Долу откъм водата явно се носеше равномерно механично боботене.
— След мен — махна Фандорин с ръка на детективите.
В тръс прекосиха малката горичка. Вятърът лъхна на мазут — някъде зад дърветата беше Гадното езеро.
— Аха! — пошепна старшият агент (казваше се Смуров). — Май са те!
Долу под бреговия откос тъмнееше дълъг пристан, пред който се бяха наредили няколко шлепа, като единия — най-малкият бе прикачен за малък влекач с работещ двигател. Тъкмо неговото боботене бе доловил слухът на Фандорин.
От склада, построен в края на пристана, изтичаха двама хамали, понесли дълъг сандък, и се скриха в трюма на малкия шлеп. След тях се появи още един с нещо квадратно на раменете и отърча по трапа.
— Да, те са — усмихна се Фандорин, забравил за миг своите апокалиптични притеснения. — Бързат, с-санкюлотите му.