— Кои? — поинтересува се от непознатата дума вторият агент, Крошкин.
По-начетеният Смуров обясни:
— Това са едни бунтари, нещо като есерите. За Френската революция чувал ли си? Не? Ами за Наполеон? Е, все е нещо.
От склада се подаде още един товарач, после трима наведнъж помъкнаха нещо много тежко. В края на пристана пламна кибритена клечка, огънят след някоя и друга секунда се сви до червена точка. Там бяха застанали още двама.
Загриженост измести усмивката от лицето на инженера.
— Нещо множко ми се виждат — Ераст Петрович се озърна наоколо. — Какво е това дългото, дето тъмнее там? Мост ли е?
— Тъй вярно. Железопътен. Тук строят околовръстен път.
— Отлично! Крошкин, оттатък езерото е гара Кожухово. Вземайте файтона и препускайте натам. Трябва да имат телефон. Обадете се на подполковник Данилов, номер седемдесет и седем двеста трийсет и пет. Ако подполковника го няма, говорете с дежурния офицер. Опишете му ц-цялата ситуация. Да качва на дрезини караула, дежурните, изобщо всички, които успее да намери. И да бързат насам. Това е, бягайте. Само ми оставете револвера. И патрони, ако имате резервни. На вас няма да ви п-потрябват, а на нас — може би.
Агентът презглава побягна към мястото, където бяха оставили файтона.
— А ние с вас, Смуров, да идем по-близо. Ей там има една много удобна купчина релси.
Докато Дрозда палеше цигарата си, Рибников хвърли поглед на часовника.
— Три без четвърт. Скоро ще започне да съмва.
— Няма страшно, ще сколасаме. Основната част вече я натоварихме — есерът кимна към големия шлеп. — Остана само сормовският. Нищо работа, една пета от стоката. По-живо, другари, по-живо! — подкани той хамалите.
Другари-другари, ама не ходиш сам да влачиш сандъците, помисли си Василий Александрович, докато преценяваше как по-сгодно да подхване разговора за най-важното — времето на въстанието.
Дрозда, без да бърза, тръгна към склада. Рибников го последва.
— А московският кога ще тръгне? — попита за големия шлеп.
— Утре речните моряци ще го закарат към Фили29. Оттам някъде другаде. Ще го местим от място на място, да не бие много на очи. А малкият още сега тръгва за Сормово надолу по Москва-река, оттам към Ока.
Складът почти се беше опразнил от сандъци, оставаха само плоските кутии с проводниците и дистанционните механизми.
— Как е на вашия език „мерси“? — ухили се Дрозда.
— Аригато.
— Е, значи, приемете пролетарското ни аригато, господин самурай. Вие свършихте вашата работа, оттук нататък ще се оправяме без вас.
Рибников веднага мина твърдо към най-важното:
— И така. Стачката трябва да започне не по-късно от три седмици. Въстанието — най-късно до месец и половина.
— Не ме командвайте, маршал Ояма30. Ще се оправим и без вас — прекъсна го есерът. — Няма да играем по вашата свирка. Мисля да ударим на есен — той пак се ухили. — Дотогава пооскубете още перушина от Николашка. Нека го види народът гол-голеничък. Тогава ще го треснем и ние.
Василий Александрович отговори с усмивка на неговата усмивка. Дрозда дори не се досещаше, че животът му, както и животът на осемте му другари, е увиснал на косъм.
— Не са хубави тия работи. Нали се бяхме разбрали — с укор проточи Рибников.
В очите на революционния вожд пробягаха палави искри.
— Да държиш на честната дума, дадена на представител на империалистическа държава, е буржоазен предразсъдък — той дръпна от лулата си. — А как се казва по вашенски „чупката“?
Доближи ги един от работниците, метна на гърба си последния сандък, учуди се:
— Нещо лекичък ми се вижда. Да не е празен?
И го върна обратно на земята.
— Не — обясни Василий Александрович и отвори капака. — Това са проводници за различни нужди. Ето това е бикфордов шнур, тоя е камуфлажен, а тоя, с каучуковата изолация, е за подводно миниране.
Дрозда се заинтересува. Извади яркочервения кабел, огледа го. Ловко хвана с два пръста металната сърцевина, тя лесно излезе от водонепропускливата си обвивка.
— Хитро измислено. Подводно миниране, а? Дали да не гръмнем царската яхта? Имам свой човек в екипа, луда глава… Трябва да го обмислим.
Товарачът вдигна сандъка и се завтече към пристана.
Междувременно Рибников беше взел решение.
— Добре, нека да е наесен. По-добре късно, отколкото никога — рече той. — А стачката след три седмици. Разчитаме на вас.
— Имате ли друг изход? — подхвърли през рамо Дрозда. — Това беше, господин самурай, довиждане. Вървете на японската си майна.
— Аз съм сирак — извиха се в усмивка устните на Василий Александрович и отново си помисли колко хубаво ще бъде да пречупи врата на тоя човек, за да види как се опулват и замръзват очите му.
30