В тоя миг тишината свърши.
— Господин инженер, май дотук бяха. Натовариха — прошепна Смуров.
Фандорин също виждаше, че товаренето приключи. Шлепът нагази почти до водолинията. Не изглеждаше голям, но явно поемаше доста — шега ли е да се поберат накуп хиляда сандъка с оръжие.
Ето че по трапа се качи последната фигура, ако се съди по походката, товарът й съвсем не беше тежък и на борда на шлепа една след друга светнаха огънчетата на седем, не — осем цигари.
— Свършиха работа, пушат и потеглят — дишаше в ухото му агентът.
Крошкин тръгна да вика помощ в три без четвърт, пресмяташе инженерът. Да речем, че в три е стигнал до телефона. Пет, не, даже десет минути ще му отнеме да обясни на Данилов или на дежурния офицер каква е работата. Трябваше да прати Смуров, той е по-речовит. Тогава караулът ще бъде вдигнат по тревога към три и десет, три и петнайсет. Няма как да тръгнат преди три и половина. А от „Каланчовка“ до Кожуховския мост с дрезина пътят е поне половин час. Значи няма начин жандармите да дойдат преди четири. А сега е три и двайсет и пет…
— Вадете оръжието — заповяда Фандорин и взе в лявата ръка своя броунинг, а в дясната — крошкиновия наган. — Като преброя до три, стреляйте в посока на шлепа.
— Защо? — стресна се Смуров. — Я ги вижте колко са! Къде ще ходят от реката? Да дочакаме подкрепата и ще ги настигнем по брега.
— Откъде сте сигурен, че няма да откарат шлепа извън града, където няма кой да им пречи и няма още сега, преди разсъмване, да претоварят оръжието на каруци? Не, трябва да ги з-задържим тук. Колко патрона имате?
— Седем в барабана и седем резервни, това е всичко. Ние сме агенти, не сме башибозук…
— И на К-крошкин револверът има четиринайсет. Аз пък — само седем, и аз не съм еничарин за жалост. Трийсет и пет изстрела, малко е за половин час. Но мърдане няма. Ще постъпим така. Изстрелвате първия барабан наред, за да ги впечатлим. После обаче всеки куршум се стреля внимателно, прицелно.
— Далечко е — прецени Смуров. — И бордът ги скрива наполовина. От такова разстояние и денем не е лесно да улучиш.
— Ама вие не се целете в хората, все пак са наши сънародници. Стреляйте така, че никой да не мине от шлепа на буксира. Е, хайде, едно-две-три!
Ераст Петрович вдигна пистолета си нагоре (бездруго от толкова далеч от късата му цев нямаше да има никаква полза) и натисна спусъка седем пъти поред.
— Я виж ти — провлече глас Дрозда, чувайки честите изстрели.
Внимателно се подаде навън. Рибников също.
Светлините на изстрелите проблясваха над купчината релси, стоварени на петдесетина крачки от пристана.
От шлепа осем души отвърнаха с безредна стрелба.
— Ченгета. Проследили са ни — хладнокръвно оцени ситуацията Дрозда. — Само че са малко. Трима-четирима, едва ли са повече. Сега ще се оправим. Ще пратя момчетата да заобиколят отляво и отдясно…
— Чакайте! — хвана го за лакътя Василий Александрович и бързо занарежда. — Не бива да влизаме в бой, те това искат. Не са много, но със сигурност са поискали помощ. Няма да им е трудно да пресрещнат шлеповете по реката. Има ли някой на влекача?
— Не, всички товареха.
— Полицаите са тук отскоро — каза уверено Рибников. — В противен случай досега вече да ни е обградила цяла рота жандарми. Значи не са заварили товаренето на големия шлеп, ние последния час се занимавахме със сормовския. Слушайте, Дрозд. Можем да жертваме сормовския шлеп. Спасявайте големия. Бягайте оттук, ще се върнете утре. Вървете, вървете. Аз ще накарам полицията да тръгне след мен.
Той взе от ръцете на есера намотката червен проводник, мушна я в джоба и на зигзаг отърча навън.
Сякаш вятър издуха черните силуети от шлепа, изчезнаха и алените точки на цигарите. Но вместо тях над борда след минута засвяткаха белите звезди на изстрелите.
От склада към корабчето притича лъкатушно още една фигура и инженерът я изпроводи с особено внимателен поглед.
Отначало куршумите свиреха високо над главите им, но после революционерите уточниха мерника. Парченца олово с противен писък и снопове искри рикошираха от релсите.
— Господи, ще се мре! — охкаше Смуров и час по час залягаше зад купчината.
Фандорин не отместваше поглед от шлепа, готов да стреля, щом някой тръгне да се прехвърля на влекача.
— Не се страхувайте — рече инженерът. — Какво толкова се страхувате? Толкова народ вече има на оня свят, само нас чакат. Ще ни посрещнат като свои. Хем какви хора — днешните на малкия пръст не могат да им стъпят.