— Последно — ще го взимате ли? — нетърпеливо попита касиерът.
Щабкапитанът, тъжно попържайки, купи скъпия билет, но поиска „свидетелство с печат“, че не е имало по-евтини билети. Едва се отърваха от него — изпратиха го за „свидетелството“ при дежурния по гара, ала щабкапитанът не стигна дотам, а вместо това отиде в гардероба за багаж.
Оттам взе едно евтино куфарче и дълъг тубус, в каквито обикновено се носят чертежи.
И забърза към перона, защото вече удари първият звънец.
Сричка трета, в която Василий Александрович посещава тоалетната
В първокласното купе имаше пътничка, вероятно въпросната, възпрепятствана от железопътната инструкция да пътува в самота.
Щабкапитанът поздрави навъсен, очевидно още не беше прежалил петнайсетте рубли. Хвърли само бегъл поглед към спътничката си, макар че дамата ловеше око, дори беше изключително красива: акварелно нежно личице, огромни влажни очи под лекия воал и елегантен тоалет в седефено.
Прекрасната непозната също не бе никак заинтригувана от Рибников. Студено кимна в отговор на неговото „здрейте“, плъзна поглед по незабележимата физиономия на спътника си, провисналата му куртка, овехтелите ботуши с ръждив цвят и се обърна към прозореца.
Отекна вторият звънец.
Изящните ноздри на дамата затрептяха, устните прошепнаха:
— Хайде де, хайде по-скоро! — но това възклицание явно не бе адресирано за съседа й.
По коридора с тропот преминаха вестникарчета — единият с меродавната „Вечерняя Россия“, другият с булевардното „Русское вече“. Двамата се напъваха колкото им глас държи в опитите да се надвикат.
— Скръбни вести за драмата в Японско море! — дереше се първият. — Руската флота гори и потъва!
Другият крещеше:
— Прочутата шайка „Московски ездачи“ нанася удар в Петербург! Събличат дама от висшето общество!
— Списъци на първите жертви! Стотици скъпи на сърцата ни имена! Цялата страна е в сълзи!
— Графиня Х изхвърлена от каретата си по евин костюм! Нападателите са знаели за скъпоценностите, скрити под дрехите!
Щабкапитанът си купи „Вечерняя Россия“ с огромна траурна рамка, дамата — „Русское вече“, но щом се наканиха да четат, вратата се отвори и огромен букет рози накара пътниците да се дръпнат и изпълни купето с тежко благоухание.
Над цветята стърчеше красиво мъжко лице с изискано „катинарче“ и засукани мустаци. Диамантената игла на вратовръзката преливаше в ефирни отблясъци.
— Тоя пък кой е?! — втренчи се влезлият в Рибников и черните му вежди заплашително се свиха, но още в същата секунда, съзрял неугледната външност на щабкапитана, красавецът се успокои напълно и повече не го удостои с внимание. — Лика! — възкликна той, падайки на колене и полагайки букета в краката на дамата. — Обичам те, само теб, с цялата си душа! Прости ми, заклевам те! Нали ми знаеш темперамента? Аз лесно се възпламенявам, аз съм артист!
Личеше си, че е артист. Съвсем не се смущаваше от публиката — а освен че щабкапитанът надзърташе над вестника си, от коридора заничаха и други зрители, привлечени от умопомрачителния розов аромат и звучните призиви.
Прекрасната дама също не се притесни от присъстващите.
— Всичко свърши, Астралов! — гневно заяви тя и махна воала от лицето си, очите й блеснаха. — И да не съм те видяла в Москва! — отблъсна умолително протегнатите към нея ръце. — Не, не и не, не ща и да чуя!
Тогава каещият се направи нещо странно: без да се изправя, той сложи ръцете си на сърцето и запя с дълбок, божествен тенор:
— Una furtiva lagrima negli occhi suoi spunto…11
Дамата пребледня, запуши ушите си с длани, но вълшебният глас изпълваше купето, а и не само купето — целият вагон замлъкна и се заслуша.
Третият звънец, особено дълъг и пронизителен, прекъсна омайната мелодия на Доницети.
От вратата надникна кондуктор:
— Господа изпращачите моля да напуснат незабавно, потегляме. Време е, господине! — дръпна той за лакътя вълшебния певец.
Онзи се втурна към Рибников:
— Продайте ми билета си! Давам ви сто рубли! Разберете, това е драма на разбитото сърце! Петстотин!
— Да не сте посмели! — викна дамата.
— Няма начин, драги ми господине — твърдо отвърна щабкапитанът на артиста. — Иначе с удоволствие, но пътувам по неотложна служебна необходимост.
Кондукторът изтегли обляния в сълзи Астралов в коридора.
Влакът тръгна. От перона долетя отчаян вик:
— Ликуша! Ще се самоубия! Прости ми!
— За нищо на света! — кресна зачервилата се пътничка и изхвърли през прозореца великолепния букет, засипвайки всичко с алени цветове.
11
Астралов изпълнява арията „Една скрита сълза“ от операта на Гаетано Доницети „Любовен еликсир“. — Б.пр.