Ераст Петрович се смръщи с погнуса, отрони:
— Това не ви е анархист — и си тръгна с някаква непонятна тежест в сърцето.
Загадъчното поведение на арестанта, който уж се бе предал, а същевременно явно не възнамеряваше да дава показания, тормозеше инженера.
Озовал се в килията, Василий Александрович прекара известно време в обичайното за затворник занимание — постоя под прозорчето, преградено с решетка, и позяпа вечерното небе.
Беше в добро настроение.
Беше свършил и двете неща, заради които не остана на тинестото дъно на Москва-река, а излезе на повърхността.
Преди всичко се увери, че главният товар — осемстотинте сандъка в големия шлеп — остана неоткрит.
И второ, видя очите на човека, за когото беше чувал и мислил толкова дълго.
Май беше свършил всичко.
Освен може би…
Той седна на пода, взе късото моливче, което оставяха на арестанта за случай, че иска да даде писмени показания, и написа с японски бързопис едно писмо, което започваше с обръщението „Татко!“.
После се прозя, протегна се и се изпъна върху сламеника в цял ръст.
И заспа.
Присъни му се чудесен сън. Василий Александрович препуска в открита колесница, преливаща във всички цветове на дъгата. Наоколо цари пълен мрак, но далеч отпред, на самия хоризонт, сияе ярка равномерна светлина. Той не е сам в чудната колесница, но не може да види лицата на своите спътници, понеже погледът му е устремен само напред — към източника на бързо приближаващото сияние.
Арестантът спа не повече от половин час.
Отвори очи. Усмихна се, все още в магията на прекрасния сън.
Умората бе изчезнала без следа. Цялото тяло, цялата душа на Василий Александрович бяха изпълнени с ясна сила и диамантена твърдост.
Той препрочете писмото до баща си и без колебание го изгори в пламъка на свещта.
После се съблече до кръста.
Под лявата мишница на арестанта имаше залепен пластир в цвета на кожата му, прикрит толкова старателно, че при обиска надзирателите не го бяха забелязали.
Рибников откъсна пластира и отдолу изпадна тесен бръснач. Той седна по-удобно и с бързо движение направи разрез по периметъра на лицето си. Заби нокти под кожата и я съдра цялата, от челото до брадичката, след което, без да издаде нито звук, със замах си преряза гърлото.
Книга втора
Между редовете
Япония, 1878 година
Полетът на пеперудата
Пеперудата омурасаки искаше да прелети от един цвят на друг. Тя внимателно разгърна лазурните си крилца с бели точици, вдигна се във въздуха — съвсем мъничко, но точно в тоя миг връхлетя стремителният вятър, подхвана ефирното създание, подхвърли го високо в небето и повече не го изпусна, за броени мигове го пренесе от хълмовете в равнината, където лежеше градът; завъртя пленничката си над керемидените покриви на туземните квартали, повлече я на зигзаг над строгата геометрия на Сетълмента32, след което я запрати към морето и останал без сили, утихна.
Възвърнала си свободата, омурасаки се спусна към зелената повърхност, подобна на ливада, но навреме съзря измамата и успя да се изстреля нагоре, преди прозрачните пръски да я достигнат. Не откри нищо интересно в гледката и зави обратно към кея. Развъртя се над залива, където, закотвени на веригите си, се поклащаха красиви клипери и грозни параходи.
Тук вниманието й привлече тълпа посрещачи, която приличаше от високото на поляна, цъфнала в ярки петна от бонета, шапки, букети. Омурасаки кръжа около минута в търсене на по-привлекателен обект и го избра — кацна върху карамфила на ревера на един слаб господин, който наблюдаваше света през сините стъкла на очилата си.
Карамфилът бе сочно ален, откъснат съвсем наскоро, мислите на очилатия струяха в монотонен аквамарин, затова омурасаки се настани по-удобно: прибра крилца, отвори ги, отново ги прибра.
„… Дано да е свестен сътрудник, а не някой развейпрах“ — мислеше си притежателят на карамфила, който не забеляза, че реверът му е станал още по-импозантен от преди. Контето носеше дълго серпантинесто име: Всеволод Виталиевич Доронин. Той заемаше длъжността консул на Руската империя в града пристанище Йокохама, а тъмни очила носеше не поради стремеж към тайнственост (каквато в службата му не липсваше), а по причина на хроничния си конюнктивит.
Всеволод Виталиевич бе дошъл на пристана по задължение — да посрещне новия сътрудник на дипломатическата мисия (име Ераст Петрович Фандорин; чин титулярен съветник33). Впрочем Доронин нямаше особена надежда, че новият ще се окаже добър в работата. Той прочете копието от служебното досие на Фандорин и всичко в него предизвикваше недоволството му: и това, че младежът на двайсет и две години вече е чиновник 9-и клас (явно нечие протеже), и това, че службата му беше започнала в полицията (пфу!), и това, че е бил прехвърлен към Трето отделение34 (интересно за какви ли заслуги?), и дори това, че директно от санстефанските преговори е запратен в затънтеното им посолство (определено нещо се е издънил).
33
Чинът показва, че Фандорин е държавен служител. Званието титулярен съветник съответства на армейското звание капитан. За кариерния растеж на героя четете романите „Азазел“ и „Турски гамбит“, публикувани от издателство „Еднорог“ съответно през 2002 и 2003 година. — Б.пр.
34
Трето отделение — Жандармска служба, орган за политически надзор и разследване към имперската канцелария, политическа полиция. — Б.пр.