Но титулярният съветник не се обърка, нито се смути. Пророни с леко заекване.
— Не вярвам в п-поличбите.
Ами да, естествено. Материалист. Добре, ще те ощипем от друга страна.
— Запознах се с досието ви — Всеволод Виталиевич изрази на лицето си възхита. — Впечатлен съм от вашата кариера, дори ордени сте заслужили! И сте изоставили това бляскаво поприще заради трета глуха? За това може да има само една причина: вие сигурно много обичате Япония! Познах ли?
— Не — сви рамене Фандорин и хвърли бърз поглед към карамфила на ревера на консула. — Как може да обичаш нещо, което не познаваш?
— Може, и още как! — увери го Доронин. — При това много по-лесно, отколкото добре познатите ни неща… Хм, всичко това ваш багаж ли е?
Натруфеното конте беше понесло толкова неща, че му потрябваха едва ли не десетина носачи — куфари, кутии, връзки книги, огромен триколесен велосипед и дори двуметров часовник във вид на лондонския Биг Бен.
— Красив часовник. И удобен. Макар че лично аз предпочитам джобния — не можа да удържи сардоничната реплика консулът, но веднага се взе в ръце, усмихна се повече от любезно и простря ръка към крайбрежието. — Добре дошли в Йокохама, прекрасно място, ще ви хареса.
Последното изречение не съдържаше никаква подигравка. За три години Доронин успя да се привърже истински към града, който растеше и хубавееше с всеки изминал ден.
Само преди двайсет години беше мъничко рибарско селце, а сега благодарение на срещата между две цивилизации се разви отличен съвременен пристанищен град: петдесет хиляди жители, от които почти всеки пети е чужденец. Къс от Европа на края на света. Всеволод Виталиевич особено харесваше „Банд“ — крайморския булевард с красивите му каменни сгради, с газените улични лампи, с ярко облечените минувачи.
Но Онегин огледа цялото това великолепие и направи кисела физиономия, което окончателно настрои Доронин срещу новия му сътрудник. Произнесе му присъдата: надут пуяк, високомерен сноб. „Аз пък се кича с цвете заради него“, рече си консулът. Ядно махна на Фандорин да го последва. Дръпна цветето от бутониерата, хвърли го.
Пеперудата отхвръкна нагоре, затрептя с крилца над главите на руските дипломати и омагьосана от белотата, кацна върху шлема на Фандорин.
„Как можах да се направя на такъв палячо!“ — вряха лилави мисли под великолепния шлем. Щом стъпи на рампата и огледа хората на пристанището, Ераст Петрович откри нещо извънредно неприятно за всеки, който отдава значение на дрехите си. Когато си облечен правилно, околните те гледат в лицето, а не зяпат облеклото ти. Вниманието трябва да е привлечено от портрета, а не от рамката му. А сега нещата стояха тъкмо наопаки. Избраният в Калкута костюм, който изглеждаше съвсем добре в Индия, стоеше нелепо в Йокохама. Тук човешкото множество се носеше не в колониален, а в европейски стил. Фандорин се правеше, че не забелязва любопитните погледи (които възприемаше като подигравателни), с все сила имитираше невъзмутимост и си мислеше само за едно — час по-скоро да се преоблече.
Консулът също изглеждаше фрапиран от недопустимата грешка на Ераст Петрович, това се усещаше по острия поглед, който дори тъмните очила не успяваха да скрият.
Поглеждайки Доронин, Ераст Петрович по свой обичай изгради дедуктивно-аналитична проекция. Възраст — четирийсет и седем, четирийсет и осем. Женен, но без деца. Умен, злъчен, склонен към известно високомерие, професионалист от висока класа. Какво друго? Има някои вредни навици. Сенките под очите и жълтеникавата кожа свидетелстват за проблеми с черния дроб.
А първото впечатление на младия чиновник от Йокохама наистина не бе благоприятно. Очакваше да види картинка като от лачена миниатюра: многоетажни пагоди, чайни къщи, сновящи по водата джонки с ветрилни платна, а го посрещна обикновено европейско пристанище. Не Япония, ами някаква Ялта. Заслужаваше ли си да измине половината земно кълбо?
Преди всичко Фандорин се отърва от идиотския шлем и го направи по най-простия начин. Първо го свали, сякаш му е станало горещо. После, докато се качваше по стъпалата от пристана към булеварда, незабелязано остави колонизаторското изобретение в краката си и отмина нагоре — който си го хареса, да си го прибере.
Омурасаки не пожела да се разделя с титулярния съветник. Тя излетя от шлема, затанцува над широките рамене на младия човек, но не кацна, понеже видя по-интересно място: на рамото на рикшата се пъстрееше, лъснала от капчиците пот, червено-синьо-зелена татуировка във вид на дракон.