Лекокрилата пътешественица докосна с крачета бицепса, успя да долови простичката му бронзовокафява мисъл „Каюй!“38 и краткият й живот свърши. Без да поглежда рикшата се плесна с длан по рамото и от красавицата остана само прашна сивосинкава топчица.
Старата курума
— Господин титулярен съветник, очаквах да пристигнете с парахода „Волга“ преди седмица, на първи май — каза консулът и спря при лакираната червена двуколка, която явно бе имала и по-добри времена. — Къде благоволихте да се забавите?
Макар и зададен със строг тон, въпросът бе съвсем прост и естествен, но Ераст Петрович по незнайна причина страшно се смути.
Младият мъж се закашля, направи гримаса.
— Моя е вината. Докато сменях корабите, п-простинах…
— Простинахте? В Калкута? На четирийсет градуса жега?
— Тоест не че простинах, а проспах заминаването… С една дума, закъснях. Наложи се да чакам следващия п-параход…
Фандорин изведнъж се изчерви, цветът на лицето му стана почти като на двуколката.
— Я, я, я! — с радостна изненада го зяпна Доронин и смъкна очилата към върха на носа си. — Изчервихме се! Ама че Печорин. Не умеем да лъжем, значи. Чудесно, прекрасно.
Злъчната физиономия на Всеволод Виталиевич омекна, искри пробягаха в угасналите му, прошарени от червени жилки очи.
— Не е грешка в досието, наистина сме на двайсет и две, само се преструваме на романтически герой — измърка консулът, с което още повече засрами събеседника си. И съвсем се развихри, намигна: — Бас държа, че е някоя индуска хубавица. Познах ли?
Фандорин се намръщи и отсече: „Не“, но не добави нито дума повече, така че не стана ясно дали изобщо не е имало никаква хубавица, или е имало, но не е била индуска.
Консулът прекрати нескромния разпит. Предишната му неприязън се разпръсна без следа. Той хвана младежа под ръка и го побутна към двуколката.
— Качвайте се, качвайте се. Това е най-разпространеното превозно средство. Нарича се курума.
Ераст Петрович се учуди как така в каляската няма запрегнат кон. През ума му за миг премина фантастична картина: вълшебен кабриолет се носи по улицата от само себе си, опънала като пипала напред алени стръки.
Курумата с видимо удоволствие прие младия мъж като го залюля върху изтритата, но мека седалка. Доронин обаче посрещна негостоприемно, забивайки счупена пружина в кльощавите му задни части. Консулът се размърда, намести се по-удобно и промърмори:
— Мръсна душичка има тая колесница.
— Моля?
— В Япония всяко живо същество и дори всеки предмет има собствена душа. Поне така смятат японците. На научен език това се нарича „анимизъм“… А, ето ги и нашите вихрогони.
Трима туземци, облечени само в прилепнали панталони и с гъжви на главите, дружно подхванаха скобата, провикнаха се „хей-хей-ча!“ и загромоляха по паважа с дървените си налъми.
— „Лети по майчицата Волга, лети по Волга тройка пак“ — изви с приятен тенор Всеволод Виталиевич и се засмя.
А Фандорин се надигна, хванал се за страничната дъска, и възкликна:
— Господин консул! Как може да яздим живи хора? Та това е… това е варварство! — не можа да запази равновесие и падна обратно на седалката.
— Свиквайте — усмихна се Доронин. — В противен случай ще трябва да ходите пеш. Тук почти няма файтони. А тия юнаци се наричат „джинрикишя“ или както им казват европейците — рикша.
— Но защо не ползват впрегатни коне?
— Конете в Япония са кът и са скъпи, а хора — дал господ и са евтини. Рикшата е сравнително нов занаят, допреди десетина години не бяха и чували за него. Колесният транспорт тук се смята за европейско нововъведение. Такъв клетник изминава на бегом дневно по шестдесетина километра. За сметка на това като за местни получават много добро заплащане. Ако му провърви, може да изкара до половин йена, което прави около рубличка. Вярно е от друга страна, че рикшите не живеят много — изтощават се. Три-четири годинки и хайде при Буда на гости.
— Чудовищно! — потръпна Фандорин, давайки си обещание никога повече да не ползва такова позорно превозно средство. — Толкова евтино да оценяваш живота си!
— Ще трябва да свиквате. В Япония животът струва грош — както чуждият, така и собственият. Ама и те не му придирят, неверниците. При тях не се предвижда Страшен съд, само дълъг цикъл от прераждания. Днес, тоест, в сегашния си живот, може да теглиш курумата, но ако я теглиш честно, утре вече ще се возиш в нея — консулът се засмя, но някак двусмислено, младият чиновник долови в тоя смях не толкова подигравка с туземните вярвания, колкото нещо като завист. — Обърнете внимание, град Йокохама се състои от три части — подхвана обясненията Доронин, сочейки с бастунчето си. — Ето там, където са струпаните покриви, е Туземният град. Тук, по средата, е същинският Сетълмент: банките, магазините, учрежденията. А отляво, отвъд реката, е Блъф. Това е своеобразно парченце от добрата стара Англия. Заможните се заселват там, по-далеч от пристанището. Иначе в Йокохама можеш да си живееш съвсем цивилизовано, по европейски. Имаме няколко клуба: за гребане, крикет, тенис, езда, дори и гастрономически клуб. Между другото, неотдавна се откри и един атлетически. Предполагам, че там ще ви се радват.