Но Ераст Петрович вдигна тежестта без усилия, с два пръста — явно не току-тъй влачеше в багажа си чугунените гири. Тръгна да я слага на стола, но се разсея — зазяпа се в портретите, закачени над мястото на Сирота.
Потретите бяха два. От левия го гледаше Александър Сергеевич Пушкин, от десния — бузест азиатец, заплашително свъсил гъстите си вежди. Репродукцията на Кипренски46, добре позната на титулярния съветник, не предизвика у него интерес, но вторият портрет го заинтригува. Беше грубичка цветна ксилография, едва ли много скъпа, но толкова сполучлива, че сякаш сърдитият дебелак гледаше вицеконсула право в очите. От разкопчаната златовезана яка преливаше тлъста шия, надиплена в натуралистични гънки, а челото на японеца беше опасано с превръзка с ален кръг по средата.
— Това някой поет ли е?
— Съвсем не. Това е великият герой фелдмаршал Сайго Такамори — отвърна с благоговение Сирота.
— Същият, който се е разбунтувал срещу правителството и се е самоубил? — учуди се Ераст Петрович. — Не го ли смятат за държавен престъпник?
— Смятат го. Но въпреки това той е велик герой. Фелдмаршал Сайго бе искрен човек. И смъртта му е била красива — в гласа на чиновника звъннаха мечтателни нотки. — Той заел укрепена позиция в планината заедно със самураите от родната Сацума, правителствените войски го обкръжили от всички страни и войниците викали: „Предайте се, ваше превъзходителство! Ще ви закараме с почести в столицата!“ Но господин фелдмаршалът не се предал. Той се бил, докато куршум не го улучил в корема, а после заповядал на адютанта си: „Отсечи ми главата.“
Фандорин мълчаливо гледаше героичния фелдмаршал. Какви изразителни очи! Портретът наистина бе рисуван от майстор.
— А защо сте закачили Пушкин?
— Велик руски поет — обясни Сирота и след кратък размисъл додаде: — Също искрен човек. Умрял красиво.
— На японеца му дай красива смърт, той за друго не пита — усмихна се Всеволод Виталиевич. — Но ние с вас, господа, нямаме време да умираме, работа ни чака. Кое е най-спешното?
— От корвета „Всадник“ поръчаха сто пуда осолено месо и сто и петдесет пуда ориз — захвана да докладва Сирота, вадейки листчета от папка. — Старши помощникът от „Гайдамак“ моли по-скоро да уредим отваряне на ремонтен док в Йокосука.
— Това са въпроси, които прехвърляме на комисионерите — поясни консулът на Фандорин. — Те са посредници измежду местните търговци, отговарят пред мен за качеството на доставките и на извършената работа. Продължавайте, Сирота.
— Бележка от градската полиция. Питат да освободят ли младшия механик от „Боян“?
— Пишете им да го задържат до утре. И първо да си плати счупената витрина. Друго?
— Писмо от госпожица Благолепова — преводачът подаде на консула отворения плик. — Съобщава за смъртта на баща си. Моли да й се издаде смъртно свидетелство. А също така ходатайства за парично спомоществование.
Доронин се намръщи, взе писмото.
— „Спомина се внезапно“… „сама-саменичка“… „да не ме оставите на произвола“…, „поне някаква сума за гробарите“… М-да. Ето, Ераст Петрович. Рутинната, но все пак тъжна страна на консулската дейност. Грижим се не само за живите, но и за мъртвите поданици на Руската империя — той хвърли на Фандорин полувъпросителен, полувиновен поглед. — Разбирам, че не е хубаво от моя страна… Едва-що сте пристигнали. Но знаете ли, много ще ми помогнете, ако посетите тая Благолепова. Имам да съчинявам реч за утрешната церемония, а е опасно да се отлагат безутешни осиротели девойки от днес за утре. Ще вземе да цъфне тук да ревне като някоя Андромаха… Бихте ли прескочили, а? Сирота ще ви съпроводи. Той ще направи всичко сам — и ще го напише, и ще го изведе, вие трябва само да подпишете справката за кончината.
Фандорин, който все още разглеждаше портрета на обезглавения герой, понечи да каже: „Ама разбира се“, но в тоя миг му се стори, че изографисаните с черен туш очи на фелдмаршала проблясват като живи — при това не току-тъй, а с някакво предупреждение. Потресеният Ераст Петрович направи крачка и дори се приведе напред. Но чудният ефект изчезна незабавно, остана само оцветената хартия.
— Ама разбира се — обърне се титулярният съветник към началника си. — Тутакси. Само, ако разрешите, ще си сменя костюма. Облеклото ми е съвършено неуместно за подобна скръбна мисия. А каква е тая госпожица?
— Дъщерята на капитан Благолепов, който, както става ясно, е предал богу дух — Всеволод Виталиевич се прекръсти без особена набожност, по-скоро по навик. — Както се казва, бог да го прости, макар че шансът на покойника да получи това опрощение не е кой знае колко голям. Беше жалък, напълно изпаднал човек.