Выбрать главу

Останала без сили, тя падна на кадифената седалка, закри лице с пръстчетата си и се разплака.

— Вие сте благороден човек — произнесе тя, хълцайки. — Да откажете парите! Толкова съм ви признателна! Щях да скоча през прозореца, бога ми!

Рибников промърмори:

— Петстотин рубли са луди пари. Аз барабар с дневните и пътните не получавам и една трета от това. Ама службата си е служба. Началството не прощава закъсненията.

— Петстотин рубли предлага, палячо! — не го чуваше дамата. — За пред публика. Вижте ме колко съм щедър! А иначе е толкова дребнав, такъв… икономист! — тя произнесе тая дума с безкрайно презрение и дори престана да подсмърча. — Не се простира според чергата!

Заинтригуван от логическото противоречие на тая реплика Василий Александрович попита:

— Простете, мадам, нещо недоразбрах. Той икономисва ли, или не се простира според чергата?

— Тя чергата му е повече от богата, само че той не се простира по нея — поясни спътничката му, която беше спряла да плаче и съсредоточено разглеждаше в огледалцето леко зачервеното си носле. Напудри го и оправи златистите лимби на челото си. — Миналата година взе почти сто хиляди, а изхарчихме едва половината. Все заделя „за черни дни“!

Тя вече окончателно се успокои, огледа съседа си и официално се представи:

— Гликерия Романовна Лидина.

Щабкапитанът също назова името си.

— Много ми е приятно — усмихна се дамата. — Длъжна съм да ви обясня, след като станахте свидетел на тая безобразна сцена. Жорж обожава да разиграва спектакли, особено когато има кой да го гледа.

— Ама наистина ли е артист?

Гликерия Романовна недоверчиво замига:

— Какво? Не знаете ли кой е Астралов? Тенорът Астралов-Лидин. Та неговото име го пише по всички афиши!

— Не ми е много до театри — равнодушно сви рамене Рибников. — Няма кога да ходя по опери, нали разбирате. Пък и парично не мога да си го позволя. Заплатата е мизерна, надбавките за раняване се бавят, а животът в Петербург не е шега работа. Файтонджиите не падат под седемдесет копейки дори за нищо разстояние…

Лидина не го слушаше, пък дори не го и гледаше.

— Женени сме от две години! — рече тя, сякаш се обръщаше не към прозаичния си съсед, а към друга, много по-достойна, съсредоточена и заинтригувана аудитория. — Ах, колко бях влюбена! Сега вече разбирам, че не в него, а в гласа му. Какъв глас! Само да запее — и се разтапям, може да ме връзва на фльонга. И той го знае, негодникът с негодник! Нали го видяхте как започна да пее, манипулаторът подъл? Добре че беше звънецът да му попречи, щото на мен вече ми се виеше свят…

— Красавец е господинът — през прозявка призна щабкапитанът. — Сигурно му се лепят. Оттам ли произтича драмата?

— И преди ми бяха казвали! — блеснаха очите на Гликерия Романовна. — В театралния живот никога не липсват доброжелатели. Но аз не им вярвах. И изведнъж — със собствените си очи! И то къде? В моята собствена гостна! И то с кого? С тая стара въртиопашка Котурнова! Кракът ми няма повече да стъпи в тоя осквернен дом! И изобщо в Петербург!

— В Москва се местите значи — резюмира щабкапитанът.

По гласа му пролича, че няма вече търпение да приключи с тая тема и да забие нос във вестника.

— Да, имаме апартамент и в Москва, на „Остоженка“. Жорж понякога го ангажират през зимата в Болшой театър.

На това място Рибников все пак се скри зад „Вечерняя Россия“ и дамата се принуди да млъкне. Тя ядосано отвори „Русское вече“, бегло прегледа челната дописка и захвърли вестника, мърморейки:

— Боже, каква мръсотия! Гола на пътя — това е ужасно! Съвсем ли са я съблекли? Коя ли ще е тая „графиня Х“? Вика Олсуфиева? Нели Воронцова? Боже, какво значение има!

Влакът отминаваше вили, градини, скучни дворове. Щабкапитанът шумолеше с вестника.

Лидина въздъхна веднъж, втори път. Мълчанието я отегчаваше.

— Какво сте се зачели с такъв интерес? — не издържа тя най-накрая.

— Ами списък на офицерите, загинали за царя и отечеството в морската битка при остров Цушима. Получен чрез европейските телеграфни агенции от японски източници. Скръбни скрижали, така да се каже. В следващите броеве щяло да има продължение. Та гледам дали няма да срещна някого от бойните другари — и Василий Александрович изразително, с удоволствие зачете на глас: — „От броненосец «Княз Кутузов-Смоленский»: младши флагманът контраадмирал Леонтиев, командирът на кораба капитан първи ранг Ендлунг, ковчежникът на ескадрата статският съветник Зюкин, старши офицерът капитан втори ранг Фон Швалбе“12

— Ах, спрете! — плесна с ръце Гликерия Романовна. — Не ща да чувам! Кога ли ще свърши най-сетне тая ужасна война?

вернуться

12

Литературният път на нает от тези герои започва в романа „Коронация“ от същия автор. Изд. „Еднорог“, 2004 г. — Б.пр.