Семуши се почеса по потните гърди, подобни на буре, и бутна Тануки с пръст:
— Ей, малкия, ти да не си се заселил тук? Само седиш, пък не играеш. Или играй, или се махай. Пари имаш ли?
Язовеца кимна и извади златната монета.
— Хайде, залагай тогава!
Тануки преглътна и остави йената вляво от чертата, където се залагаше за „тек“. Отказа се и я премести на „чифт“. Пак се разколеба и посегна да я премести още веднъж, но беше късно — Семуши вдигна длан.
Заровете гръмнаха о стените на чашката. На червения излезе двойка. Синият се търкулна по татамито и обърна тройка.
Тануки прехапа долната си устна, за да не завие от отчаяние. Животът му приключваше, погубен от злобното синьо зарче. Завършваше безсмислено и бездарно.
Разбира се, той ще се опита да отстрани пазачите. Ще тръгне към вратата тъжен, оборил глава. Първо ще удари дългоръкия Фудо — той е по-силният и по-опасният. Ако има късмет да улучи точката мине на брадичката и да му отнесе ченето, на Фудо няма да му е до битки. Но пък не може да хване и Гундари неподготвен, а това значи, че ще си отиде просто ей тъй. Няма да свари да отвори вратата, та да влезе Гондза…
Язовеца със завист изгледа пушачите. Дремят си и нищо им няма. Де да можеше и той да лежи така, вторачил безсмислен поглед в тавана, от устата му да се проточи лига, а пръстите бавно и мързеливо да мачкат ароматното бяло топче…
Въздъхна и решително се надигна.
Изведнъж Гундари отвори малкото прозорче, изрязано във вратата. Надникна през него, попита: „Кой е?“
В залата един след друг влязоха трима. Пръв вървеше остриган и облечен в чуждестранни дрехи японец. Той гнусливо се смръщи, докато пазачите го опипваха. Не поглеждаше настрани. След него вървеше бяла жена, може и мома да беше, как да ги разбере човек — на двайсет ли са или на четирийсет. Страшна грозотия — ръчищата и крачищата огромни, косите противно жълти, а носът като клюн на врана. Тануки я беше видял тук и вчера.
Гундари опипа жълтокосата, докато Фудо обискираше третия от новодошлите, възрастен, огромен на ръст гайджин. Той любопитно разглеждаше вертепа: играчите, пушачите, ниския тезгях с чашките и каничките. Ако не беше ръстът му, гайджинът щеше да прилича на човек — косата му беше с нормален черен цвят, слепоочията благородно посребрени.
Но когато длъгнестият се приближи, стана ясно, че и той е урод. Очите на гайджина имаха неестествен цвят — също като гнусния зар, погубил клетия Язовец.
Синият зар обича гайджина
Тягостно беше в дома на капитан Благолепов. И не само защото на масата лежеше покойник, облечен в стар кърпен кител и с медни монети от пет копейки на очите (от Русия ли си ги бе докарал специално за случай като този?). Всичко в това вехто жилище се бе вмирисало на бедност и застаряло, плесенясало човешко нещастие.
Ераст Петрович с болезнено чувство огледа тъмната стая: развлечени сламени постелки на пода, споменатата вече небоядисана маса, два разкривени стола, килнат шкаф, лавица с една-единствена книга или може би албум. Пред иконата в ъгъла гореше тъничка свещ, от ония, дето в Русия ги продават по пет за грош. Най-мъчително му беше да гледа жалките опити да се придаде на тая кучешка колибка поне някакъв уют: бродирана покривчица на лавицата, сиромашки завеси, абажур от дебела жълта хартия.
Лика-прилика с жилището беше и госпожица Благолепова, София Диогеновна. Тя говореше тихо, почти шепнешком. Бе скрила косите си под избеляла забрадка, подсмърчаше с подпухналия си нос и по всичко личеше, че се кани да се разплаче както си му е ред — дълго и безутешно.
За да не отприщи тоя поток от скръб, Фандорин се държа печално, но строго, както подобава на вицеконсул при изпълнение на служебни задължения. Беше му страшно жал за девойката, но женските сълзи плашеха титулярния съветник и той не ги обичаше. Поради неопитност и съболезнованията му излязоха някак си мизерни.
— П-позволете ми от свое име, тоест всъщност от страна на Руската д-държава, която имам честта да представлявам тук… Тоест не аз, разбира се, а господин консулът… — заломоти някакви врели-некипели Ераст Петрович, който се бе развълнувал и по тая причина заекваше повече от обичайното.
Като чу за държавата, София Диогеновна уплашено облещи бледосините си очи и захапа края на забрадката. Фандорин се обърка съвсем и млъкна.
За щастие го отърва Сирота. Личеше си, че подобни мисии не са му непознати.
— Всеволод Виталиевич Доронин помоли да ви предам дълбоките му съболезнования — рече деловодителят с церемониален поклон. — Господин вицеконсулът ще подпише необходимите документи, а също така ще ви връчи парична субсидия.