Двама сиротни, мина през ума на титулярния съветник глупав каламбур, напълно неуместен при така създалите се траурни обстоятелства. Фандорин се сепна и връчи на Благолепова петте служебни монети и двете лични на Доронин, към които с известно смущение прибави и шепа от собствените.
Маньовърът се оказа правилен. София Диогеновна престана да подсмърча, събра мексиканското сребро в шепа, преброи го набързо и също се поклони дълбоко, та се видя увитата на тила й плитка:
— Господ да ви поживи, че не обръщате гръб на кръглото сираче.
Имаше гъста коса с красив златнопшеничен блясък. Можеше да мине и за хубавка, ако не беше брашненият цвят на кожата и глуповатият уплашен поглед.
Сирота даваше някакви знаци на чиновника, все едно че пише. Аха, намеква за разписката.
Ераст Петрович сви рамене — неудобно е сега, нека после. Но японецът сам извади листчето, подаде го и госпожицата бавно изписа с молив някаква къдрава заврънкулка.
Сирота седна до масата, извади мастилница. Приготви се да пише смъртното свидетелство.
— По каква причина и при какви обстоятелства настъпи кончината? — попита той делово.
Лицето на София Диогеновна веднага се разтече в плачлива гримаса.
— Тате си дойде сутринта към седем часа. Зле ми е, вика, Сонюшка. Стягат ме гърдите нещо…
— Сутринта? — попита Фандорин. — Той да не е работил нощем?
Съжали, че попита. Сълзите рукнаха от очите на Благолепова като водопад.
— Нее — изви тя. — Остана цялата нощ в „Ракуен“. Това е едно заведение като кръчма. Само че при нас в кръчмите пият водка, а тук пушат омайно биле. Аз ходих там към полунощ, молех го: „Тате, викам, хайде да си ходим. Пак ще прахосате всичко, викам, а не сме си плащали квартирата и кандилото угасна, свърши маслото.“ Не тръгна, изгони ме. Само дето не ме наби… А като се домъкна на сутринта, нямаше вече нищо в джобовете, празни бяха… Направих му чай. Той изпи една чаша. После изведнъж ме погледна и казва, ей тъй тихо ми рече: „Край, вика, Соня, отивам си. Прости ми, дъще.“ И удари глава в масата. Разтърсих го, а той мъртъв. Гледа встрани, устата му отворена…
На това място ридания прекъснаха печалния разказ.
— Обстоятелствата са ясни — важно обяви Сирота. — Записваме: „Скоропостижна смърт вследствие на естествени причини“, нали така?
Фандорин кимна, премести погледа си от плачещото момиче към покойника. Що за странна съдба! Да умреш накрай света от някакви китайски отрови.
Деловодителят скърцаше с перото, София Диогеновна плачеше, вицеконсулът мрачно зяпаше в тавана. Таванът беше необичаен, от дъски. И стените също. Сякаш се намираш в сандък или в бъчва.
Ераст Петрович приближи, пипна грапавата повърхност.
— Тате собственоръчно ги кова — подсмръкна Благолепова. — За да е като в кубрик. Той когато е почвал да плава като юнга, корабите са били само дървени. Веднъж се загледа в стената и като се развика, като взе да маха с ръце: „Името е съдбата на смъртния, вика, няма къде да се денеш от нея! Както са те нарекли, така ще си изживееш живота. Как ли не драпах! Избягах от семинарията моряк да ставам, из какви ли не морета съм плавал — и пак ще си ида като Диоген: в бъчва.“
Нажалена от спомените, тя се разрида още по-скръбно. Титулярният съветник се смръщи от състрадание и подаде на София Диогеновна своята кърпа, че нейната вече беше за изстискване.
— Благодаря ви, добър човек сте вие — изхълца тя във финия плат. — А пък ако ми помогнехте да си взема имането, още повече ще съм ви благодарна, цял живот ще се моля за вас.
— Какво имане?
— Японецът, дето тате му продаде катера, не го е изплатил докрай. Не даде парите наведнъж, рече: „Ще се напушиш до смърт.“ На части му ги броеше, още седемдесет и пет йени остават. Пари са това! Пък документи не са подписвали, при японците това не е прието, та се притеснявам, че гърбавият няма да ми ги даде, сирака всеки го лъже.
— Защо г-гърбавият?
— Ами че гърбав си е. И отзад има гърбица, и отпред. Същинско чудовище и разбойник. Страх ме е от него. Да бяхте дошли с мен, господин чиновник, като сте дипломат на нашето велико отечество, а? Цял живот ще моля Бога здраве да ви дава!
— Консулството не се занимава със събиране на дългове — бързо вметна Сирота. — Забранено ни е.
— Мога да го направя като частно лице — предложи жалостивият вицеконсул. — Къде да намерим тоя човек?
— Тук наблизо е, отвъд реката. — Благолепова веднага спря да плаче и гледаше Фандорин с надежда. — „Ракуен“ се казва, „Райска градина“ по тяхному. Тате му работеше на господаря. Семуши се вика, ще рече Гърбавия. Ама каквото изкараше тате в морето, отиваше пак у тоя кръвопиец за опиум.