Сирота се намръщи.
— „Ракуен“ ли? Зная го. Съвсем долно заведение. Там бакуто (едни много лоши хора) играят комар, там продават китайски опиум. Това, разбира се, е позор — произнесе той с извинителен тон, — но Япония не е виновна. Йокохама е открит пристанищен град, тук редът е друг. Само че дипломат по никакъв начин не може да посещава „Ракуен“. Може да се стигне до Инцидент.
Деловодителят особено натърти на последната дума, дори вдигна пръст. Ераст Петрович съвсем не искаше да се замесва в Инцидент, при това от първия ден на дипломатическата си служба, но как можеше да остави беззащитна девойка в беда? Пък и толкова му беше интересно да види пушалня на опиум.
— Уставът за консулска служба нарежда да се помага на сънародници, изпаднали в крайни обстоятелства — строго рече Фандорин.
Чиновникът не посмя да спори с устава. Той въздъхна и се примири.
Отидоха до вертепа пеш. Ераст Петрович принципно отказа да пътуват с рикша от консулството до Благолепова, не се съгласи и сега.
Всичко в туземния квартал беше чудно за младия мъж: и паянтовите къщички, и хартиените фенери по стълбовете, и непознатите миризми. Японците му се сториха извънредно непривлекателни. Дребни, хилави, с груби лица, ситнят някак забързано, свили глава в раменете. Особено го огорчиха жените. Вместо чудните ярки кимона, каквито Фандорин бе виждал по картинките, японките носеха някакви бозави безформени парцали. Пристъпяха ситно-ситно с чудовищно патрави стъпала и освен това зъбите им бяха абсолютно черни! Това ужасяващо откритие Ераст Петрович направи, когато видя как две съседки клюкарстват нещо на един ъгъл. Те през секунда се кланяха една на друга и се хилеха като дребни чернозъби вещици.
И все пак титулярният съветник хареса това място много повече от изискания „Банд“. Ето я истинската Япония! Може би не изглежда много колоритна, но и тук си има своите достойнства, захвана да прави първите си изводи Ераст Петрович. Навсякъде е много чисто въпреки беднотията. Това първо. Обикновените хора са изключително учтиви, но без капка унижение. Това второ. Засега Фандорин не успя да измисли трети аргумент в полза на Япония и отложи по-нататъшните умозаключения за по-нататък.
— Отвъд Ивовия мост започва срамният квартал — посочи Сирота изгърбеното дървено мостче. — Чайни къщи, пивници за моряците. И „Ракуен“ е там, виждате ли? Срещу пръта с главата.
Ераст Петрович стъпи на моста, обърна се в посоченото направление и замръзна. На висок прът стърчеше женска глава със сложна фризура. Младият чиновник понечи да се извърне веднага, но задържа поглед за секунда, след което вече не можеше да го откъсне. Мъртвото лице бе плашещо, вълшебно красиво.
— Тая жена се казваше О-Кику — обясни деловодителят. — Тя е била най-добрата куртизанка в заведението „Хризантема“, ето онова, с червените фенери пред входа. О-Кику се влюбила в един от клиентите, актьор от театъра „Кабуки“. Но той я зарязал и тогава тя му сипала отрова за плъхове. Тя също пила от отровата, но повърнала и не умряла. Хванаха престъпницата, промиха й стомаха и й отсякоха главата. Преди екзекуцията съчинила красиво хокку, тристишие. Момент да ви го преведа…
Сирота затвори очи, съсредоточи се и напевно издекламира:
И обясни:
— „Цветето“ е самата тя, защото „кику“ означава „хризантема“. „Ураганът“ — това е нейната страст, „тишината“ е предстоящата екзекуция, а „сънят“ — човешкият живот… Съдията разпореди главата й да остане пред входа на чайния дом в продължение на седмица — за назидание на другите куртизанки и за наказание на съдържателката. Малцина клиенти биха харесали подобна украса.
Фандорин бе впечатлен и от разказаната история, и от японското правосъдие, а най-вече от удивителното стихотворение. Докато София Диогеновна остана безучастна. Като видя отрязаната глава, тя се прекръсти без кой знае каква уплаха — явно през годините на живот в Япония бе свикнала с особеностите на местното правораздаване. Много повече я тревожеше долнопробното заведение „Ракуен“ — Благолепова гледаше здравата дъбова врата с облещени от ужас очи.
— Няма от какво да се страхувате, госпожо — успокои я Ераст Петрович и понечи да влезе, но Сирота скочи напред.
— Не-не — заяви той най-решително. — Това е мое задължение.
Той почука и прекрачи в тъмен коридор, който Фандорин мислено нарече „преддверие“. Вратата се затръшна моментално, очевидно задействана от невидима пружина.