— Такъв е редът тук. Пускат един по един — обясни Благолепова.
Вратата отново зейна сякаш от само себе си и Фандорин пусна дамата да мине напред. София Диогеновна измърмори:
— Мерси — и изчезна в „преддверието“.
Най-сетне дойде ред и на титулярния съветник.
Той постоя няколко секунди в пълна тъмнина, после пред него се отвори друга врата и оттам го лъхна на пот, тютюн и още някакъв странен сладникав аромат. „Опиум“, досети се Ераст Петрович, докато ноздрите му поемаха миризмата.
Нисичък набит юначага (хищна муцуна, на челото превръзка с някакви заврънкулки) захвана да потупва чиновника по хълбоците, опипа под мишниците. Друг, абсолютно същият на вид, безцеремонно претърсваше София Диогеновна.
Фандорин пламна, готов незабавно да сложи край на тия недопустими дързости, но Благолепова бързо рече:
— Няма страшно, свикнала съм им. Тук не може другояче, сума луди глави има наоколо — и добави нещо на японски, съдейки по тона — успокояващо.
Сирота вече беше влязъл вътре. Стоеше настрана и с целия си вид демонстрираше неодобрение.
Докато на нашия чиновник всичко му беше интересно.
На пръв поглед японският вертеп много напомняше хитровска кръчма от най-долните, тия, в които се събират крадци и бандити. Само че из Хитровка50 е много по-боклучаво и с мръсотия по пода, а тук им се наложи да се събуят, преди да стъпят на постлания с рогозки под.
София Диогеновна страшно се притесни и Фандорин не можа веднага да разбере от какво. После забеляза, че горката девойка няма чорапи, и деликатно отмести очи.
— Е, кой от тия е вашият длъжник? — бодро се озърна той.
Очите му бързо свикнаха с дрезгавата светлина. В далечния ъгъл някакви неподвижни фигури бяха налягали или насядали по дюшеци. Не, едната се движеше: хърбав китаец с дълга плитка духна фитила на странна лампа, която стоеше на пода до него, набучи с игла бяло топче, което се нагряваше върху огъня й, мушна това топче в чибука на дълга лула и дръпна. Няколко мига седеше, клатейки глава, после положи глава на цилиндрична възглавница и отново дръпна от лулата.
Насред помещението пред съвсем ниска маса бяха насядали на рогозките пет-шестима играчи. Още няколко души не играеха, а зяпаха, точно както ставаше и в „Кочияша“ или „Половницата“.
Нямаше нужда да питат кой е стопанинът. Полуголият мъж с неестествено раздута горна част на тялото тръскаше някаква чашка, после хвърли на масата две кубчета. Ясна работата — играят на зарове. Учудващо беше само, че резултатът от играта не предизвика никакви емоции у насядалите около масата. В Русия спечелилите щяха радостно да се разпсуват, докато загубилите щяха също да редят псувни, само че свирепи. А тия мълчаливо прибраха парите, по-голямата част от които останаха за гърбавия, и засърбаха някаква мътна течност от малки чашчици.
София Диогеновна се възползва от паузата, за да отиде до стопанина и с унизени поклони да го моли за нещо. Гърбавият я слушаше начумерен. По едно време проточи „хъъъ“, сякаш се учуди на нещо (Ераст Петрович се досети, че това е реакция на вестта за смъртта на капитана). Изслуша я докрай, поклати глава, избоботи: „Нани-о итерунда!“ — и още няколко кратки, ръмжащи фрази.
Благолепова тихо заплака.
— Какво става? Отказва ли? — дръпна ръкава на девойката Фандорин.
Тя кимна.
— Тоя човек казва, че е изчистил всички сметки с капитана. Той бил изпушил целия катер от комина до котвата — преведе Сирота.
— Лъже! — възкликна София Диогеновна. — Тате не е могъл да изпуши всички пари! Той самият ми каза, че има да получава още седемдесет и пет йени!
Стопанинът махна с ръка и се обърна към Фандорин на ужасяващ английски:
— Want play? Want puh-puh? No want play, no want puh-puh — go-go51.
Сирота пошепна, загледан с тревога в мускулестите младежи с бели превръзки на челата, които бавно приближаваха към масата от различните краища на залата:
— Нищо не може да се направи. Няма разписка — няма доказателство. Да си вървим, докато не е станал Инцидент.
София Диогеновна плачеше тихо и безутешно. Фандориновата кърпа от фино платно вече не попиваше и тя извади своята, която беше поизсъхнала.
— А каква е тая игра? — попита с любопитство Фандорин. — Трудна ли е?
— Не, най-елементарна. Нарича се „Чока-ханка“, тоест „Чифт и тек“. Ако си заложил парите вляво от оная черта, значи залагаш на четно. Ако са отдясно — на нечетно — деловодителят говореше бързо, нервно, при което с два пръста леко теглеше вицеконсула към изхода. — Нека си тръгнем. Това е много, много долно място.
50
Народно наименование на Хитровския пазар в Москва, прочуто свърталище на криминални елементи до 20-те години на миналия век. — Б.пр.