Ераст Петрович само поклати глава, впечатлен от такава ловкост, и се обърна към масата. На какво беше заложил? Май на чифт.
Червеният зар бе спрял на двойка, синият още се търкаляше. В следващата секунда дузина гърла изреваха, и то толкова оглушително, че на титулярния съветник му писнаха ушите.
Сирота удряше началника си по гърба, крещейки нещо неразбираемо. София Диогеновна гледаше Фандорин с очи, сияещи от щастие.
Синьото зарче се пулеше към небето с шестте си тлъсти черни точки.
Флагът на великата държава
Сирота отстрани зрителите и захвана да сипва среброто обратно в чувала. Меланхоличен звън изпълни залата, но тая музика не продължи дълго.
Отекна яростен вопъл, нададен едновременно от няколко гърла, и вътре нахлу орда туземци с много заплашителен вид.
Пръв влетя мустакат мъж с гърбав нос, в ръцете си държеше дълга бамбукова пръчка. След него се сблъскаха на вратата още двама — единият със съскане сечеше въздуха с желязна верига, а другият държеше странно приспособление: къса дървена палка, към която с въже беше закрепена още една такава. Последва го бабаит с такъв ръст и с такова шкембе, че и в Москва би събрал зрители — Ераст Петрович дори не подозираше, че сред дребната японска нация се срещат такива екземпляри. Последен дотърча одевешният кръглолик дребосък, така че странното му поведение се изясни напълно.
Две шайки не са се разбрали за нещо, проумя Ераст Петрович. Точно както става и у нас. Само че нашите бандюги не си изуват обувките.
Последното наблюдение се дължеше на това, че нападателите, преди да стъпят на рогозките, ритнаха настрана своите налъми. И се започна такава тупаница, каквато Фандорин не бе виждал през живота си, въпреки че титулярният съветник, колкото и млад да беше, пазеше спомени за не една и две кървави битки.
В тая неприятна ситуация Ераст Петрович постъпи разумно и хладнокръвно: той хвана на ръце припадналата от ужас София Диогеновна, измъкна я към далечния ъгъл и я прикри с тялото си. До него незабавно се озова Сирота, който, изпаднал в паника, повтаряше една непонятна дума: „Якудза, якудза!“
— Какво казвате? — попита Фандорин, който следеше развитието на баталията.
— Бандити! Нали ви предупредих! Ще има Инцидент! Ах, това е Инцидент!
Деловодителят беше напълно прав — инцидентът се очертаваше да е сериозен.
Играчи и зяпачи се разбягаха на всички посоки. Отначало се залепиха по стените, а после, използвайки липсата на охрана пред входа, един подир друг си плюха на петите. Фандорин не можеше да последва благоразумния им пример, понеже нямаше как да изостави жената, а дисциплинираният Сирота явно не възнамеряваше да изоставя началника си. Деловодителят дори се опита на свой ред да закрие дипломата с тялото си, но Ераст Петрович отмести японеца, за да не му пречи да гледа.
Младият мъж бе обхванат от оная възбуда, която завладява всяко същество от мъжки пол, станало свидетел на битка, дори ако тая битка не те засяга и изобщо си мирен човек. Започваш да дишаш по-дълбоко, сърцето ти бие два пъти по-бързо, юмруците се свиват от само себе си и въпреки разсъдъка, въпреки инстинкта за самосъхранение ти се иска да се хвърлиш в тарапаната и да бъхтиш във въздуха с удари наляво и надясно.
Макар че в тая битка удари във въздуха почти нямаше. Всъщност изобщо нямаше. Биещите се не ругаеха, само пъшкаха и надаваха яростни крясъци.
Водач на нападателите очевидно беше мустакатият с пръчката. Той пръв се втурна в боя и много ловко светна с върха й в ухото оцелелия вратар — наглед леко, но оня се срина и повече не помръдна. Двамата, които се втурнаха след мустакатия, завъртяха — единият веригата, другият пръчките, и проснаха трима от белочелите пазачи.
Но с това битката изобщо не свърши, не.
За разлика от развилнелия се мустакат нападател Гърбавия не се тикаше между шамарите. Стоеше зад гърбовете на своите хора и само крещеше заповеди. Някъде от задните стаи наизлязоха нови бойци и нападателите се видяха в чудо.
Войнството на Гърбавия бе въоръжено с дълги кинжали (или може би къси мечове, Ераст Петрович се затрудни да класифицира тия остриета с дължина трийсет-четирийсет сантиметра), които въртяха с голяма сръчност. Човек би си рекъл, че бамбукът или дървото са безсилни срещу стоманата, да не говорим за голите ръце на великана и дребосъка, но все пак везните определено не клоняха в полза на „Ракуен“.
Кръглоликият размахваше не само ръце, но и крака и успяваше да улучи някого в челото, другиго в брадичката. Слоноподобният му другар действаше още по-величествено и просто: с учудваща за габаритите му бързина той хващаше противника за ръката, стиснала нож, и със замах го стоварваше на земята или го засилваше към стената. Неговите нашарени с цветни татуировки ръце като бутове притежаваха наистина нечовешка сила.