— Скоро. Христолюбивото войнство ще разгроми коварния враг — обеща Рибников, сгъна вестника и извади някаква книжка, в която се зачете още по-задълбочено.
Дамата присви очи да види как се нарича книгата, но тя беше подвързана с кафяв табак.
Спирачките заскърцаха и влакът спря.
— Това Колпино ли е? — учуди се Лидина. — Чудна работа, бързият никога не спира тук.
Рибников се подаде през прозореца и подвикна към дежурния:
— Защо спряхме?
— Трябва да мине специалният влак, господин офицер, превозва спешен военен товар.
Гликерия Романовна използва, че спътникът й е с гръб, за да задоволи своето любопитство: бързо отдели хартиената подвързия, вдигна към очите си изящен лорнет със златна верижка и се намръщи. Книгата, която щабкапитанът четеше с такъв интерес, се наричаше „Тунели и мостове. Кратък справочник за служители на железниците“.
При дежурния дотърча телеграфист с хартиена лента в ръката. Онзи прочете депешата, сви рамене и размаха флагчето.
— Какво става? — попита Рибников.
— Вятър ги вее на бяла кобила. Сега пък да ви отпращаме, да не сме чакали специалния влак.
Вагоните се лашнаха.
— Сигурно сте военен инженер? — полюбопитства Гликерия Романовна.
— Откъде-накъде?
Лидина нямаше как да признае, че е надзърнала под подвързията, но намери изход — посочи кожения тубус.
— Ами това. Нали е за чертежи?
— А, да — Василий Александрович сниши глас. — Секретна документация. Трябва да я доставя в Москва.
— Аз пък си мислех, че сте в отпуск. Че отивате при семейството или при родителите.
— Не съм женен. С какво да го храня това семейство? Гол съм като пушка. И родители нямам вече. Пълен сирак съм. Сирак скитник, та чак номад. В полка ми викаха татарски хан — заради дръпнатите очи.
След спирането в Колпино щабкапитанът някак живна, разприказва се, чак и скулите му поруменяха.
Внезапно си погледна часовника и се изправи.
— Пардон, ще изляза да запаля.
— Пушете тук, свикнала съм — милостиво му разреши Гликерия Романовна. — Жорж пуши пури. Пушеше, искам да кажа.
Василий Александрович сконфузено се ухили:
— Ще прощавате. За цигарата казах преносно. Не мога да си позволя да давам грешни пари за пушек. Всъщност трябва да отида до тоалетната по естествени нужди.
Дамата величествено се обърна на другата страна.
Щабкапитанът грабна тубуса и се изниза. Забелязал негодуващия поглед на спътничката си, поясни с извинителен тон:
— Нямам право да го изпускам от ръце.
Гликерия Романовна го изпрати с поглед и измърмори:
— Ама че несимпатичен все пак.
И се загледа през прозореца.
А щабкапитанът бързо премина през втора и трета класа към последния вагон, прекоси и него и надзърна към външната му площадка.
В тоя момент долетя протяжна, настоятелна локомотивна свирка.
На площадката стояха старшият кондуктор и един дежурен жандарм.
— Ама че работа! — рече първият. — Това трябва да е специалният влак. Нали уж биха телеграма, че го спират!
На не повече от половин километър отзад се влачеше дълъг трен с два локомотива. Те пуфкаха черни облаци, които се стелеха над покритите с брезент платформи.
Беше вече късно, минаваше десет вечерта, но едва бе започнало да се здрачава. Наближаваше времето на белите нощи.
Жандармът забеляза щабкапитана, козирува:
— Да прощавате, ваше благородие, благоволете да затворите вратата. Инструкцията го забранява строго.
— Правилно, братко — одобри Рибников. — Бдителност и такива ми ти работи. Аз всъщност исках само да запаля. Ама ще пуша в коридорчето. Или в нужника.
И наистина влезе в тоалетната. Тук, в трета класа, помещението беше тясно и не особено чисто.
Василий Александрович се заключи отвътре и се подаде през прозореца.
Влакът тъкмо бе стигнал до един допотопен, строен още от Клейнмихеловите13 инженери мост над тясна река.
Рибников настъпи педала и в клекалото зейна кръгла дупка, през която се виждаше как отлитат назад траверсите.
Щабкапитанът натисна с пръст някакво незабележимо копче върху кожения тубус и го пъхна в дупката. Диаметрите им съвпаднаха напълно, тъй че му се наложи да упражни известно усилие.
Когато тубусът изчезна под вагона, Василий Александрович бързо намокри ръце на мивката и излезе в коридора, тръскайки пръсти.
След минутка влезе в купето си.
Лидина го погледна строго — още не му беше простила конфузията с „естествените нужди“ — и понечи пак да се обърне към прозореца, но изведнъж възкликна:
— Секретният ви калъф! Сигурно сте го забравили в тоалетната?
13