— Послушайте ме. Вземете първия влак, ако не искате да се озовете в гнездо на пепелянки.
— Момент! — Клаудия намръщено го изгледа. — Знаете ли защо Саша Колмар иска да ме види?
— Да.
— Е, добре, чуйте! — Клаудия не отделяше очи от него, дори го предизвикваше. — Искам да го разбера и аз.
И тя тръгна към паркираните наблизо таксита.
— Убедена ли сте?
— А вие какво си мислите?
— Тогава ще ви придружа. Но запомнете! Вие го пожелахте!
Възрастната дама седеше начело на масата, облечена в копринена рокля с цвят екрю, а върху плисираната си яка бе сложила двоен гердан от кехлибар. На безименния й пръст имаше тънка златна халка и пръстен с голям диамант. Но това, което поразяваше у нея, бяха косите й — къси и снежнобели. «По-красива е, отколкото изглежда на снимките на Силвия» — помисли си Клаудия, докато я наблюдаваше.
— Съжалявам, че не съм подходящо облечена за тази вечеря — поднесе извиненията си младата жена.
Дори и Върнън бе облечен официално.
— На твоята възраст — мило отбеляза Саша — човек е винаги облечен в младостта си.
От мига, в който влезе във вила «Палма», Клаудия изпита леко неудобство, като си припомни текста под една от снимките: «Живее в усамотена вила на Лазурния бряг, сама, само с една прислужничка, един папагал и спомените от изминалите години». Не знаеше на колко години е тази жена с високомерието на кралица, но със сигурност бяха много и всички изживени в блясък. А и вила «Палма» бе малък дворец. Всъщност немного малък, като се имаше предвид, че се простираше над хълма. Навярно бе достатъчно да има икономка, готвач, шофьор и още три прислужници, освен градинаря. Толкова бе забелязала Клаудия. На Алма, която обичаше да живее нашироко, тук би й харесало. Сакът на Клаудия веднага бе отнесен в стая за гости, към която имаше малък хол. Тя не бе планирала да нощува там.
Изненадите следваха една след друга. Сега вечеряха в малка трапезария, облицована с ламперия от светло дърво. Освен овалната маса, в центъра на която бе поставена ваза с богородички и малки гергини, и леките столове в стил Тонет, в стаята нямаше други мебели. Саша Колмар не говореше много. Върнън попита Клаудия за ваканцията.
— Яхтите не са работа за мен — отвърна тя. — Не изпитвам страх от морето, но се чувствам неспокойна. Вероятно баща ми има право. Също като него и аз съм земен човек.
— На село ли живее?
— Да, с новата си съпруга, която е много по-млада от него, но… — Защо ли бе така резервирана, когато ставаше дума за Елена и баща й? — Родителите ми са разведени и имат втори бракове — добави Клаудия.
Може би не беше резервирана, а по-скоро изпитваше съжаление?
— Понякога разводът е наложителен — отбеляза Върнън Вайнес.
— Така е. Но винаги ти струва скъпо — призна тя, като повтори думите на баща си.
След кафето доктор Вайнес си тръгна.
— Трябва да направя обичайната визитация в клиниката и да проверя как са оперираните тази сутрин — каза той.
Саша и Клаудия останаха сами.
— Ако искаш да пушиш, и аз не се отказвам от една цигара след вечеря, дори и след инфаркта.
— Аз съм абсолютна въздържателка — усмихна се Клаудия, която вече изгаряше от любопитство.
— Да поговорим тогава. Обичам да разговарям по работа на масата. Когато Върнън ми показа онзи брой на «Смарт», си казах: «Тези момичета са много способни». Как успяхте да ме издебнете за снимката?
— Прескочихме оградата на градината. Всъщност Силвия, не аз.
— А тези глупости за мен?
— Само това имаше в архива ни. Останалото е… малко фантазия.
— Ето! За това става дума. Ти пишеш с едва доловима агресивност, която ми харесва.
— Възможно е.
— Накратко, струва ми се, че си достатъчно язвителна, за да напишеш биографията на противна жена като мен.
— Биография?
— По-точно — моите спомени, така както ще ти ги разкажа. Знаеш ли, от доста време мисля да възстановя истината за моето минало и не желая да публикуват за мене онези сладникави разкази, които могат да послужат единствено за реклама.
— Искате да диктувате, а аз да записвам? — слиса се Клаудия. — Защо в такъв случай не си вземете някоя съвършена секретарка, чийто роден език е английският, за да не пропусне нито един нюанс в думите ви?
— Защото аз не искам да диктувам, а да разказвам. — Саша поклати глава. — Освен това прекрасно знам каква е разликата между един обикновен препис и творческото писане.
Сега Клаудия поклати глава, сякаш бе изправена пред невъзможна задача.
— Нима смятате, че владея езика ви до такава степен, че да предам съвсем точно разсъжденията ви?
— Греша ли, или наистина си прекарала дълго време в Щатите? Не си ли посещавала и курсове по творческо писане?