— Не грешите. Откъде знаете? — попита Клаудия.
— Самата ти го каза. Залагам на теб. Освен това ще ти се помага, обещавам ти. Но искам да бъдеш откровена. Харесва ли ти идеята за тази книга?
— Невероятно! Струва ми се, че вече виждам корицата. Заглавието: «Прекрасната лейди». Името ви, изписано с големи букви, а под него с малки букви «Както бе разказано на Клаудия Фредиани».
— А ако изпишеш името си като автор?
— Предполагам, че няма да се продаде и една десета от тиража — сви рамене тя.
— Виждам, че имаш верен поглед за нещата — отбеляза възрастната дама. — Да минем оттатък, да пийнем по една глътка и да поговорим за парите.
Поведе Клаудия към хола, от който се излизаше навън през стъклена врата. В дъното имаше камина от бял мрамор. Фотьойлите и канапетата бяха покрити с плат на бели и жълти квадрати. Имаше и няколко по-малки фотьойла. Атлазената им тапицерия с цвят на слонова кост бледнееше под меките лъчи, процеждащи се през абажурите. Помещението бе уютно, създадено така, че да поглъща зимното слънце, но едва забележимият колониален стил му придаваше приятен вид и през лятото.
Клаудия отбелязваше детайлите в тази луксозна обстановка, в която старинните конзоли минаваха на втори план зад саксиите с жълти цветя и акварелите, окачени на стените, покрити с коприна. Винаги бе живяла в елегантна къща, защото майка й обичаше старинните предмети и имаше изискан вкус, но въпреки това се спря плахо на прага на този великолепен и семпъл хол.
— Влизай — покани я Саша. — Искаш ли едно драмбуйе с лед?
Триста хиляди долара. Почти половин милион! Невероятно! Клаудия не бе в състояние да възприеме казаното. Не знаеше дали е огромна или нереална тази сума.
— Имай предвид, че няма да ги спечелиш лесно — уточни Саша Колмар. — Аз съм много взискателна. Ще трябва да се съобразяваш с времето ми, да слушаш и да записваш, а после отново да слушаш, за да разбереш всичко напълно, да можеш да ме видиш такава, каквато съм била в детството и в младостта си, да разбереш и трудностите, които трябваше да преодолявам и да не съдиш строго и сурово авантюристичните и спорни решения, които са ми позволявали да се измъкна. Аз съм една жена, която съумя да постигне онова, което други правят несъзнателно или увлечени от емоциите си.
— Дълго ще се работи — колебливо каза Клаудия, но не се осмели да покаже тревогата си.
— Три-четири месеца. Но не е само това. Има и друго условие. Всичко трябва да остане в тайна!
— Тайна? Доктор Вайнес знае, че съм тук.
— На внука си имам доверие. Той знае за моя проект. Ако го помоля, ще ти помогне. Би могъл да прочита с теб всяка глава, за да я обработиш.
Клаудия мълчеше. Гледаше тази величествена жена, лицето й, белязано с половин век власт. Долавяше блясъка на сиво-сините й очи, който сякаш се промъкваше под притворените клепачи и придаваше острота на погледа й. Не би било лесно да й откаже.
— Смятате ли, че доктор Вайнес е съгласен? — попита младата жена, за да спечели време.
— Не се притеснявай. Винаги обмислям всичко, обмислила съм даже и опасностите, с които може да се сблъскаш.
— Кои? — попита удивено Клаудия.
— Да бъдеш заплашвана или да бъдеш съблазнена с много пари. Затова сумата е голяма, а да се удвоят триста хиляди долара, може да бъде обезкуражаващо.
Не, това бе невъзможно. Сигурно бе някаква клопка или примамка, за да провери как ще реагира.
— Знаете ли, мадам Саша, точно сега ми се струва, че пресъздавам първата глава на някой трилър — саркастично отбеляза Клаудия.
— Ами тогава стъпи здраво на краката си, защото е истина!
— Трябва да помисля — внезапно се сети за думите на Лудовико: «Остави си дванадесет часа».
Погледна стенния часовник — показваше десет и половина.
— Трябва да си помисля — повтори тя. — Утре сутрин отново ще говорим.
— Ще те придружа до твоята стая. Лека нощ.
— Лека нощ, мадам. — Клаудия се изправи с усещането, че греши. Преди да стигне вратата, се обърна. Двете жени, разделени от половин век и повече, мълчаливо се изгледаха.
— Във всеки случай ви благодаря — бавно добави Клаудия. — Независимо от решението ми, независимо от сумата. Вашето предложение ме ласкае. Дори ми прави чест.
Когато се озова в стаята, запали всички лампи. За да спи спокойно, й бе нужно да опознае добре мястото. Приближи се до големия прозорец и дръпна завесите, за да го отвори, и внезапно проумя, че е затворен херметически. Стъклото заемаше почти половината от стената и навярно се отваряше с плъзгане, но имаше ключалка, която блокираше движението. «Тази къща е като крепост: затворени порти, вратите — залостени, а прозорците — блокирани» — помисли си тя. Погледна в хола и видя прозорче, което се отваряше, но имаше желязна решетка. «От кого ли се страхуват?»