— Отиваме да поздравим госпожата, която току-що влезе и ще заминава — каза Стюарт.
— Можете да отидете пеша. Оставете колата на паркинга.
Докато се връщаха, видяха, че Никос вече излиза. Самолетът — реактивен, с два мотора, бе спрял на стотина метра.
— Почакай! — Инге задържа Стюарт. — Да видим кой е с нея.
Прикриха се зад един служебен фургон. Саша бе още на земята и прегръщаше една жена, която очевидно я очакваше. На няколко метра от тях една фигура в синьо правеше снимки.
— Но това е щурецът! — възкликна Стюарт. — Силвия, фотографката!
— А другата е писарушката, мога да се закълна. Гледай, има и други, по-интересни.
За да се присъединят към Саша по стълбичката слизаха трима мъже — един бе нисък и дебел, вторият бе по-висок, с посивели късо подстригани коси, а последният бе по-възрастен.
— Джеф Дейвисън… възможно ли е? — каза Стюарт. — Вдругиден преди събранието имам среща с него в Ню Йорк.
— Върнън със сигурност знае нещо — злобно подхвърли Инге.
— Не вярвам. Иначе щеше да се втурне тук, за да види Клаудия.
— О, това ли е причината? Значи Дениз има право.
— Какво казва Дениз? — попита той, но бе разсеян, гледаше как Саша се качва по стълбичката с помощта на Клаудия. Питаше се дали не е по-добре да уважи тайната на пътуването на баба си. Нямаше да й хареса, ако разбере, че е шпионирана, а моментът не бе подходящ, за да прави погрешни стъпки. Силвия се бе отдалечила, за да снима самолета. Качи се последна и стълбичката бе прибрана. Включиха двигателите на малкия самолет и той внимателно се завъртя като огромно водно конче, което още не се е отделило от земята.
— Да вървим — реши Стюарт и решително хвана под ръка мащехата си. — Знаеш ли на кого е това бижу — самолетът? Когато се завъртя, видях един герб, който добре познавам — пет звезди около син кръг. На Базил Андрос е.
— И какво от това?
— Може да е поканил всички на гости във Флорида. Дай ми ключовете от колата, Инге.
— Ти ли искаш да караш?
— Да — засмя се Стюарт. — Ти може да си като шампион, когато преследваш една червена микра по Корниш, но аз предпочитам да се върна жив и здрав у дома.
— Кой ти каза, че съм била аз?
— Обонянието ми и начинът, по който шофираш. Хайде, качвай се. Да вървим да пийнем по един аперитив на терасата ми. Ти още не си идвала в дома ми.
Пиеха уиски и джинджърейл. Гледаха към пристанището на Монте Карло.
— Хубаво е тук, нали?
Вечерта бе прекрасна. В хола две сервитьорки от японския ресторант приготвяха вечеря от деликатеси — бял ориз с водорасли, сурова риба, шишчета, миниатюрни хапки суши, нарязани и изкусно подредени във формата на цветя и плодове, топчести сладкиши.
— Обичам японската кухня — каза Стюарт. — Струва ти се, че си играеш, а не се храниш. Освен това ресторантът долу предлага безупречно обслужване.
— Вижда се, че имаш опит да приемаш жени у дома си — усмихна му се Инге. — Това е изкуство, което владеят малцина ергени.
— Е, моите гости обикновено си тръгват с надеждата, че ще се върнат — намигна й той. — Това е изкуство, което се научава. Трябва да призная обаче, че притежавам нещо като призвание.
— Да съблазняваш?
— Да превръщам една среща в успешна. Знаеш ли, когато бях млад, много млад, вече усещах това призвание, но не знаех как да го изразя.
Тя махна с ръка, сякаш не бе напълно съгласна.
— Още като момче ти беше много забавен.
В изящната мансарда на Стюарт цареше атмосфера на елегантна леност и прикрита чувственост и тя си помисли: «Оттук сигурно са минали безброй жени». Всъщност може би не бяха много, защото Стюарт бе много придирчив. Атмосферата на жилището обаче предизвикваше у Инге усещането за измамени надежди, изостряше някои скрити съжаления. По време на брака си Инге много рядко си бе позволявала по някое целомъдрено и измамно бягство.
— Ти щастлив човек ли си? — неочаквано попита тя.
— Да. — Стюарт не бе изненадан. — Никога не съм се влюбвал. Жените ми харесват.
— И аз не съм се влюбвала. И много малко мъже са ми харесвали.
— Така ли? Може пък да не е чак толкова лошо. Но понякога се налага да се погледне в лицето на страха.
— Ти от какво се страхуваш?
Той не отговори. Междувременно седнаха около масата на пода върху големи възглавници. Стюарт си хапваше, като взимаше храната от лакираните подноси с пръчици. Деликатно хвана едно рулце суши и го подаде на Инге.
— Опитай това.
После наля в порцелановите купички топло саке. Вдигнаха наздравица.
— Хубаво е! — възкликна тя. — И преди съм опитвала саке, но студено не ми харесва. Топлото обаче… — Протегна купичката си към Стюарт, за да й налее отново.