— Казаха ли вече «да»? — Силвия бе объркана от ритуала, който никога не бе виждала. — Размениха ли си пръстените?
— Не знам, не знам — измънка Клаудия.
— А ти защо плачеш?
По лицето й се стичаха сълзи и падаха върху новата бяла копринена блуза, която си бе облякла сутринта.
— За теб и за Върнън ли мислиш? — Силвия стисна ръката й.
Но Клаудия мислеше за младоженците, за тази двойка, която изживяваше последните си години. Мислеше за жената, която от два дни получаваше сърдечни пристъпи и можеше да умре всеки момент, но въпреки това имаше кураж да осъществи мечтите си докрай. Клаудия, която сега започваше да обича, се страхуваше от силата на любовта, която ги бе довела дотук след толкова години. Повече от половин век, докато са били разделени, те са си принадлежали.
— Не мисля за Върнън и за мен — пое дълбоко дъх тя. — Мисля за тях. Такава любов ме плаши. Женитбата е тайнствен ритуал. Той може да бъде отправна точка или място на пристигане.
Двамата свидетели — Джеф Дейвисън и най-големият син на Базил, получиха короните от бели цветя и ги държаха високо над главите на младоженците, като ги размениха три пъти. Тогава Базил хвана ръката на Саша и като я държеше здраво, двамата обиколиха три пъти малката маса до олтара, а другият син на Базил — Мат, бе оставил камерата и хвърляше върху младоженците шепи ориз.
— Това е танцът на Исая — каза Силвия, която снимаше като луда. — Мат ми я обясни снощи. Страшно е, ако младоженците не се държат здраво за ръцете. Ако се пуснат, до шест месеца бракът се разпада.
— Суеверия — заяви Клаудия, а младоженците бяха завършили третата обиколка. Мат Андрос отново се бе заел с камерата, а Клаудия се взираше в средиземноморските черти на петдесетгодишния атлет.
Синовете на Базил. За тях, за Джеф Дейвисън и за момичетата бяха запазени три апартамента в един от най-елегантните хотели на Атина. Предната вечер, докато Саша си почиваше в дома на Базил, отидоха заедно да вечерят в един ресторант под Акропола. Клаудия сподели с Джеф новината за предстоящото й пътуване до Ню Йорк, за да се срещне с редактора, който щеше да се погрижи за книгата им със Саша. Непрестанно усещаше погледа на Мат.
— Толкова прилича на баща си — бе казала Саша, а Клаудия се питаше: «Нима е възможно никой от семейството на Базил да не знае?».
— От нас, децата, само аз знам тази история — сякаш в отговор на въпроса й изрече Мат. — Разказа ми я майка ми преди много години, когато се разболя.
— Розали Лучера? — Клаудия я назова с моминското й име, с което бе влязла и в книгата със спомените.
— Да. Знаеше, че двамата отново са се намерили и всяко лято прекарват известно време заедно. Спомням си, че ми каза: «Това е съдбата. Нея той обичаше повече от мен. И ще се ожени за нея. Той държи на думата си».
Малко по малко героите на тези спомени заемаха местата си и завършваха историите си. Всеки сам определяше собствения си път. Покланяше се като актьор в края на представлението: «Лека нощ, живот. Утре се започва отново, утре е нов ден и така нататък, и така нататък». Има определено време, за да достигне човек до края на своята съдба. Днес бе денят на апотеоза на Саша и когато тя излезе от църквата, хванала под ръка съпруга си, така изправена, висока и красива, с блестящи коси и византийския шал върху раменете, отново избухнаха аплодисменти. Ръкопляскаха всички наоколо — хора, които не познаваше, не знаеше дали са бедни или богати, хора, които се питаха дали това е златна сватба, или изумителна ненавременна и непредвидена женитба по любов, защото любовта няма правила.
В този момент Мат Андрос прегърна баща си и го поздрави на гръцки: «Se' hereto…», което означава: «Нека радостта да е с теб!». Това е пожелание, но за да се сбъдне, трябва да бъде изречено от човек, който е свързан с кръвна връзка с теб.
Лимузината и другите коли с гостите обиколиха бавно града и почти по здрач стигнаха дома на Базил. Колата на младоженците спря пред стълбите. Някой отвори вратата и пред Саша неочаквано се появиха внуците й.
— Това е моят сватбен подарък — каза Базил. — Днес трябваше да има и някой от твоята кръв, за да ти пожелае да бъдеш щастлива.
Тя се приведе и хвана ръцете на Стюарт и Върнън, за да слезе. После прегърна и двамата.
— Защо плака толкова в църквата? — попита Върнън Клаудия, която бе излязла на терасата.
Залата, където бе поднесена сватбената вечеря, запазена за семейството и неколцина приятели, блестеше като шлифован кристал. Преди да сервират сватбената торта, Саша стана от масата и поведе всички към салона, където върху легло от бели цветове изпъкваше трофеят от сметана и целувки. Тя вдигна чашата с шампанско към съпруга си.