— В чест на най-верния мъж, когото познавам — изрече.
В този момент Клаудия бързо излезе от залата. Върнън я забеляза и докато всички вдигнаха наздравица с пожелания за радост, той я последва на терасата с чаша в ръка.
— Видял си ме в църквата? Как така, като ти не беше там? Цял ден гледам Саша, опитвам се да разбера какви чувства изпитва и все не успявам.
— Защо не се опиташ да изясниш своите?
— Защото… — тя погледна към залата, после — към градината. — Защото са много объркани и болезнени. Кажи как пристигнахте.
— Базил изпрати да ни вземат със самолета му. Знаеш ли, че Стюарт ви е видял като сте тръгвали?
— Знаехте ли за сватбата?
— Не. Базил каза само, че баба има нужда и от двама ни. Страхувах се, че е зле. Ти обаче си знаела.
— Да, но разбрах, когато тръгвахме от Ница. Знаех, че трябва да направя някакъв репортаж и да го пазя в тайна.
— Запазването на тайната остава в сила до двадесет и първи септември, когато Саша ще се върне във вила «Палма» — усмихна се той.
— Може би няма да се върне в онази къща.
— А ти?
— Аз? Какво общо имам аз? Трябва да завърша книгата, а и това не е моят дом.
— Клаудия, ти не искаш да ми отговориш.
— Да ти отговоря? — Тя отново се развълнува. — Колко от времето си можеш да ми отделиш, за да ти отговоря? Един час? Една вечер? Тази нощ? Още един ден и още една нощ? Толкова, а и много повече дни и нощи са нужни, за да говорим, да се слушаме, да се сближим, а не само за любов.
— Защо? Толкова много ли те разочаровах?
— Не, но… Получи ли факса ми? Онзи с хвърчилото?
— Да, трогна ме.
— Но не разбра, че аз съм онова хвърчило, което ти държиш, а вятърът ме отнася.
— Ти обаче искаш да те държа. Беше написано: «Не изпускай въжето».
— Искам също и да се оставя на вятъра и да избягам… да избягам, преди да отвориш ръка и да ме изпуснеш…
— Защо ми каза: «Не знам какво ще стане с нас?».
— Защото нищо не е вечно, Върнън. Аз го знам, усещам го в себе си, в една черна дупка, която е на дъното. Ентусиазирам се, влюбвам се, вярвам, но там долу е дупката.
— Кой я издълба?
— Ами… Преди теб никой мъж не ми е казвал, че ме обича. Въпреки това…
Той я прегърна.
— Ти не се боиш от любовта, тялото ти е прекрасно и откликва на ласките, не си ли спомняш?
— Да, но после? Ти имаше Дениз и «Бел Еър». Коя бях аз? Тогава почувствах онзи вятър, който ме отнася, вятърът на всички възможности, на всичко непредвидено. Разбираш ли?
— Да.
— Искам те. Искам нещо сигурно, искам и този вятър, който е като същността на нещата. Те още не съществуват, нито се знаят… по същия начин искам и теб. Тази сутрин в църквата, докато си мислех за младоженците, ме обзе една отпадналост…
— Една отпадналост? — повтори той, защото не разбираше.
— Да, едно особено чувство, което ме накара да се разплача — не знам защо или може би заради всичко, което очакваме от живота.
— На колко години беше, когато баща ти и майка ти се разделиха? — попита Върнън.
— Какво общо има това сега? Дванадесет, тринадесет. Но битката помежду им продължаваше от години. Те ту се събираха, ту се разделяха.
— И ти бе по средата.
— Е, това е стара история — тази за разделените родители. Всички психоаналитици я използват, за да опростят нещата. Но те никога не са ми липсвали.
— Никога не може да се опрости страданието, но човек страда заради първичното: смърт, раздяла, самота. И аз знам нещо. Приключва и после се появява страхът.
— Аз не се страхувам. Напротив. Вътре в себе си усещам едно торнадо.
— Ти не се страхуваш да рискуваш, заради каквото и да е предизвикателство, което изключва чувствата — уверено каза той.
— Не е вярно. Влюбих се в теб, това вече е риск.
— Защо? — засмя се Върнън. — Виждаш ме по различен начин, а всъщност не съм ли аз онзи верен мъж, който държи връвта на твоето хвърчило?
Докато говореше, той видя Стюарт и Джеф Дейвисън до остъклената врата. Незабавно им махна с ръка, за да ги спре. Отново се обърна към Клаудия, като съзнаваше, че разполага само с няколко минути, за да реши и да я накара и тя да вземе решение.
— А сега ела с мен да се сбогуваме с булката. После ще минем през хотела ти, ще си вземеш багажа и веднага отиваме на летището.
— На летището? Не мога.
— Длъжна си да го направиш, защото те държа за ръка. Не искам да чакам повече, Клаудия. Няма да те оставя да мислиш, че между нас има нещо недоизказано. Не ти позволявам и разполагам с всичкото време за теб. Цялата тази нощ по време на полета, утре и още, и още.
— Трябва ли да се върнеш във вила «Палма»?