— Ще слезем в Ница, а самолетът продължава за Париж, откъдето Стюарт и Джеф ще хванат полета за Ню Йорк. Всичко е предвидено.
— И аз ли бях предвидена?
— Не. Ти си непредвидима. — Той я хвана за ръката и я поведе към салона, където Саша вече гледаше към тях.
Нощта бе много светла. От терасата на къщата на Базил погледът стигаше чак до Сан Джорджо ди Ликабето, а в ниското се виждаха градините на кралския дворец. Саша познаваше изгледа, защото бе отсядала за няколко дни в тази къща през последните две лета, прекарани с Базил. И въпреки това всичко бе като ново за нея и всеки път отново трябваше да го завладява.
А може би на това място тя нямаше корени. Но къде са корените й? Винаги се чувстваше като странник, който няма дом, където да се върне. А сега? Беше ли нейна тази къща? А белият куб с колонадата на Андрос? А новата вила на Кап Фера, в която бе спала само една нощ?
«Моят дом е Базил» — щастливо си помисли тя.
— Не си ли в състояние да спиш една нощ, без да ставаш да гледаш… и аз не знам какво — небето, звездите…
— Не и след ден като днешния.
— Наметни се с един шал, хладно е.
— Знаеш ли от колко време сме заедно, сами, без да мислим, че след малко ще настъпи мигът, когато трябва да се разделим?
— Да видим. Часовете ли искаш да преброиш?
— Женени сме, Базил. Наистина сме женени. Още не мога да повярвам.
— През целия си живот знаехме, че ще се случи, макар да не вярвахме напълно.
— Да, само се надявахме. От самото начало бе нещо като мираж.
— Не. В началото бяхме сигурни, че ще се възползваме от живота, без да чакаме — възрази той.
— Спомняш ли си добре какви бяхме като млади? — Саша се усмихваше, спомняйки си младия Базил. — Ти беше красив, слаб и подвижен като испански танцьор и тази твоя бронзова кожа бе така гладка, че ме влудяваше. Беше много красив, Базил. Но сега си по-хубав.
— Да, с десет кила повече и малко по-малко мускули.
— Но върху лицето ти е изписан животът ти! Беше добър живот.
— В началото живеех малко като пират, но ми допадаше. Постепенно забогатях. Когато работата ми се разрасна, тогава у мен се появи безпокойството. Толкова пъти съм ти го разказвал. Имах всичко — деца, семейство, успех… но нито семейството, нито властта или парите успяха да ме затворят в клетка. Повтарях си, че бих могъл да си тръгна с раница на гърба като Нафтис от площада на Андрос. И за да си го докажа, отделях от времето си, пътувах сам. Неприятни пътешествия по места, където туристическите агенции не са стъпвали… И така години наред. Всичко това го знаеш.
— Харесва ми да го слушам отново, както правеше толкова пъти, когато стояхме под навеса на къщата в Андрос, свечеряваше се и наоколо запалваха светлините. Да говорим и да слушаме ни харесваше може би повече, отколкото да се любим.
— Не бих казал — засмя се Базил. — Тогава…
— А сега? — усмихна се и Саша. — Връщането назад в спомените не е ли като да правиш любов?
Базил замълча, а след това убедено потвърди:
— Мисля, че нищо не сме загубили, като се оженихме днес. Може би разстоянието, което ни делеше, подхранваше желанието ни да се съберем. Женитбата понякога може да даде голяма сигурност. Но не и с теб.
— Така ли мислиш? Кой знае как щеше да протече животът ни. Но и аз не изпитвам съжаление. Обаче през тези двадесет години, които преживяхме, без да се видим…
— Преди да се срещнем в Париж ли?
— Да. Изпитвах непрестанна мъка, сигурно съм ти казвала. Питах се какви деца бихме могли да имаме двамата. Един ден обаче си казах, че няма да мисля повече и че дъщерята, отредена от съдбата ми, е «Ес Кей». Толкова.
— Ако Ленард не те бе разочаровал така — промърмори Базил.
— О, сега вече няма значение. Освен това Ленард бе последователен в безразличието си — стигаше му да живее като милиардер, без да си мръдне пръста, като принц, който предпочита да има богата издръжка вместо корона… — Тя се засмя. — И така, предполагам, че всички очакват двадесет и първи септември, за да прескоча едно поколение.
— Може би Ленард няма да се върне навреме за събранието.
— Ще се върне, ще се върне! Любопитен е като маймуна. Ще си дойде от Хаваите лустросан и почернял, ще довлече и Инге, макар че не съм я поканила.
— Надушвам битка. — Базил я прегърна. — Ще имаме време да поговорим. Сега заслужаваме две седмици само за нас. Решавай ти. Искаш ли да останеш тук за няколко дни и да си починеш? Или веднага да вървим на Андрос? Утре? Ще ти хареса ли едно пътешествие между островите и турския бряг? Нашият «Юпитер» е готов на пристанището в Рафина.
Саша не отговори.
— Всички си тръгнаха — синовете ти, моите момчета, дори Клаудия. Сега сигурно летят над Италия.