— Самотна ли се чувстваш?
— Никога, Базил — тя го прегърна и положи глава на рамото му. — Никога, когато съм с теб. Но… — засмя се, сякаш я забавляваше някаква мисъл — две нощи преди да тръгна, се почувствах зле и се изплаших.
— Повика ли кардиолог?
— Да, а преди това — внука ми. Беше само аритмия.
— Сигурна ли си?
— Да, а също и Върнън. Чуй ме — не се страхувах, че ще умра, а че няма да преживея днешния ден. И се помолих, наистина се помолих: «Господи, почакай поне до вдругиден, почакай, дори да е последният ми ден». Сега обаче… се надявам, че не е чул думите ми.
— Ти си невероятна! — засмя се Базил. — Сключваш сделки с Бога и с дявола едновременно, за да постигнеш онова, което искаш.
— Не ми е достатъчно. Никога няма да ми стигне времето, за да бъда с теб.
Като в някакъв шемет мислите предхождаха бъдещето. Колко дълъг бе пътят пред тях двамата? Шест месеца, една, две, три или повече години? Или едно безкрайно дълго време, което минаваше отвъд границата. «Онази» граница, през която влизаш в един друг живот — първо тя, а после Базил, който бе по-млад, или пък двамата заедно. «Господи, не! Стига. Защо не си стоя в настоящето, в този миг, тук и сега заедно с Базил и не попитам нещо друго?»
— Ела, хайде да лягаме. Уморена си.
Бавно се върнаха в стаята. Саша свали шала и халата си, огледа се и въздъхна.
— Какво правиш? — попита я Базил, като я видя права със сатенена нощница и затворени очи.
— Така се виждам като Саша преди много години, с руси коси и без бръчки. — Тя се усмихна, но не отвори очи. — Същата съм тук, вътре — докосна гърдите си.
Шестимата пътници в самолета се бяха настанили в удобните кресла с подвижни облегалки. Синовете на Базил спяха. Стюарт и Джеф Дейвисън също дремеха. Самолетът бе излетял от Атина късно през нощта. Бяха чакали повече от час свободен коридор. Сега прелитаха над Тиренско море? Клаудия имаше чувството, че нощният полет е вододелът на живота й. Върнън седеше до нея и я слушаше как шепне.
— Когато за пръв път дойдох в Ница — довери му тя, — сякаш получих предупреждение, че ще се сблъскам с редица показателни съвпадения. Същите, които ме доведоха дотук, до този полет.
Клаудия не го поглеждаше, докато говореше.
— Съвпадения? Можеш да ги наречеш неочаквани събития.
— Слушай, Върнън, не искам да разчитам на случайността. Нужно ми е да съм наясно къде отивам.
Дълго разговаряха. Всъщност говореше Клаудия, отначало думите й се лееха неохотно, а после сякаш беше изпаднала в транс. Този транс изваждаше на бял свят забравени лица, места и факти, и важни, и незначителни, но свързани с невидими нишки. В този разговор, който представляваше последователност от образи, се появяваха също така Лудовико и Алма, Перикъл и Елена, къщата в полето и американските лета, преживени като хепънинг, красивите момчета, които й бяха харесали. Липсваха раните на ревността и нуждата от някой определен човек сред всички други. Появяваха се и някои сезони от юношеството й — месец май, когато ходеше на църква всеки ден, за да се моли да се случи нещо в живота й, почивните дни в средата на лятото, прекарани с баща й край морето.
— Дълго вървяхме по една козя пътека, наричана «Виа дел Аморе»*. Имаше такава светлина там горе, че само като говоря, ми прималява.
[* Виа дел Аморе (ит.) — Улица на любовта. — Б.пр.]
— Когато говориш за баща си, винаги се вълнуваш — кротко отбеляза Върнън.
— Възможно е. Лудовико е много специален. А майка ми ме караше да изпитвам вина, защото той ми липсваше. Уверена съм обаче, че и тя страдаше.
— Защо се разделиха? Заради Елена ли?
— Елена се появи по-късно, след развода — убедено заяви Клаудия. — Разделиха се, защото майка ми до известна степен е като мен. Прекалено различна.
— От него ли?
— Когато двама души се женят, те трябва да се движат паралелно, нали? А те бяха като остриетата на ножица, срещаха се, а после тръгваха по различни пътища. Всеки път се срещаха, за да се наранят. Освен това ставаше дума и за пари.
— Проблеми ли имаше?
— Истински проблеми не сме имали, защото Лудовико печелеше достатъчно. И сега печели. Но парите не го интересуват. Все го чувах да повтаря: «Не искам само да работя, искам и да живея». Майка ми обаче се стреми с парите да спечели още пари. Омъжи се повторно за много богат човек не защото искаше да се превърне в дама от Милано, а защото с парите на Перикъл създаде списанието си. Влюбена е в «Смарт» и в милиардите, които успява да изкара.
— Милиарди?
— Да, от реклама. Но тя работи като някой чернокож, а когато се реши да пътешества, се връща една седмица по-рано от предвиденото. — Клаудия пое дълбоко дъх. — И двамата са луди, но по различен начин.