— А ти коя от двете лудости предпочиташ?
— Нито едната, нито другата. Бих искала да имам собствена лудост.
— Каква е тя?
— Ти например. Да пиша книги, да пътешествам, за да открия света. За съжаление човек не може да има всичко.
— Защо не? — възрази Върнън. — Стига да си в състояние да желаеш много. Почти всички си налагат ограничения. А и всъщност желанието би могло да ни приближи до онова, към което се стремим, да го направи част от живота ни.
— Да желаеш силно — повтори Клаудия. — Харесва ми. Трябва да се науча да го правя.
— Та ти вече го можеш! Не го ли направи, като прие предложението на Саша?
— А ако две желания те спират, защото са противоположни?
— Например? — учудено я погледна той.
Клаудия вече бе стъпила върху свличащи се камъни. Изгледа го напрегнато.
— Още ли не си го разбрал? Обичам те, Върнън. До лудост съм влюбена в теб и те желая. Но ако ми предложиш да се оженим… ще ти откажа. Какво значи да бъдеш съпруга? Видях майка ми и баща ми! Не, тази работа не е за мен.
Върнън се приближи до нея. Страната му докосваше нейната. Дъхът му бе изгарящ, сякаш се канеше да я целуне или да й прошепне любовни слова.
— Аз не искам да се женя за теб, Клаудия — прошепна той. — Искам те такава, каквато си, готова да се оставиш на вятъра, на чувствата си, на проектите си, но завързана за мен с една нишка…
— Сигурно си вярваш, но не е така. Когато дойде в дома на баща ми, разбрах — ти искаш жена, която да е стъпила здраво на земята.
— Не искам такава съпруга — бавно повтори Върнън и се замисли за миналото. — Толкова заложих на една жена, която на всяка цена искаше това име и тази роля, но живя с тях като празна черупка. Затова, ако трябва да рискувам отново, предпочитам едно хвърчило, едно красиво хвърчило, понесено от вятъра. Може би то ще ми даде и на мен крила, за да се нося из въздуха, както правя в този миг. Ти, Клаудия, можеш да ме тласнеш нависоко. От това имам нужда…
— Да те тласна? А «Бел Еър»? А хирургията?
— Не искам само да режа и да шия богаташи. Вече правя само това. И както казва баща ти — искам и да живея.
— Ти смяташ ли, че можем да живеем заедно? Господи, Върнън! Не искай нищо от мен. Само ме прегърни силно.
В този миг Стюарт докосна рамото на Върнън и каза:
— Погледнете вдясно. Зората. Блажени са тези, които са я видели.
Във вила «Палма» пееха птиците, но прозорците още бяха затворени. Върнън отключи блиндираната врата, която водеше от градината в коридора, и занесе багажа на Клаудия в стаята, в която обикновено отсядаше.
— Ето те у дома, мадмоазел. Добре дошла. Почини си.
— Тръгваш ли?
— Отивам да поспя няколко часа. В девет имам операция.
— Прав си. — Клаудия потърка буза в неговата.
Вече не й се спеше. Чувстваше се неловко, нямаше намерение да идва тук и й се струваше, че е попаднала на непознато място. Стаята, покрита с цветя, й бе станала чужда. Остави саковете си на килима, свали блузата, която бе облякла за церемонията в църквата и за вечерята. В Атина ли беше? Колко хиляди километри има дотам? Стана й студено. Взе дългия халат, който висеше в банята и се сви в едно кресло. Беше изморена, чувстваше се изчерпана от многото изречени думи и сама не знаеше от какво има нужда.
«Не дойдох тук, за да остана сама в тази стая» — помисли си тя. Не искаше да се люби, искаше само да бъде с него.
Спокойно отиде до края на коридор, натисна вратата, която Върнън не бе заключил, и прекоси градината. Спря пред къщата му. Бе затворена. Заобиколи и слезе в един от гаражите, за да се качи по вътрешната стълба. И така, влезе мълчаливо в къщата, която бе напуснала сутринта, когато в «Бел Еър» избухна пожарът.
Върнън се бе съблякъл и бе захвърлил дрехите си. Спеше.
Лежеше в ниското широко легло само по слипове. Ръцете му бяха разперени като крила на самолет. Клаудия седна на пода и се загледа в заспалия мъж. «Това е мъжът, когото желая.» Действаше й успокоително да го съзерцава така. Гледаше го и запаметяваше всяка подробност — главата с дълга коса, бузите, потъмнели от сянката на брадата, широкия гръб, силните ръце и краката, които помръдваха — сигурно сънуваше, че върви. Искаше да го докосне, да почувства кожата му, формата и топлината на тялото — без да го буди, само за да запомни и тези усещания.
Колко време е нужно, колко любов, колко докосвания, за да опознае човек едно тяло и да го разпознава сред хилядите? Сети се за desaparecidos*. Жените вървяха и търсеха сред труповете телата на своите мъже. За част от секундата й се стори, че спящият мъж е уязвим и много скъп за нея. Искаше да го защитава. Протегна ръка и докосна косата му. Той се обърна и въздъхна. След това отвори очи.