[* Desaparecidos (исп.) — изчезнали. — Б.пр.]
— Ела тук, съзерцателко.
— Спи, спи — тихо се засмя Клаудия. — Аз само те гледам. Изучавам те.
— Ела тук, не ме карай да говоря, иначе ще се събудя.
Тя легна до него и той я прегърна. Сложи глава на неговата възглавница, а равномерното му дишане започна да я унася.
Глава 17
Стюарт Вайнес караше своя стаж във властта по време на дългите и трудни събрания за генерално планиране. Слушаше и наблюдаваше и възрастните, и младите мениджъри. Първите бяха като неръждаем лост за управление и бяха съпровождали Саша през десетилетията, когато тя бе президент. В ръцете им бе решителната власт. Другите бяха привлечени наскоро от различните отдели на огромната и разклонена фирма. Но бяха малцина. Средната възраст на управляващите «Ес Кей» надвишаваше шестдесет години. «Доста възрастни» — мислеше си Стюарт, който стоеше встрани, слушаше и наблюдаваше.
Събранията приключваха в един на обяд, а следобед той работеше с Джеф Дейвисън и получаваше нови познания. Те щяха да му послужат за окончателния доклад, който трябваше да представи на Саша. Вечер продължаваше своите проучвания, като канеше на вечеря младите мениджъри, които бяха привлекли вниманието му по време на събранията. Изненадваше ги и ги очароваше с чувството си за хумор, с острия си ум и с бдителността си. По време на една от тези вечери поредният поканен се опита да премине границата.
— Кой ще бъде новият президент?
— Баща ми, предполагам — отвърна Стюарт.
— Значи е вероятно да настъпи някаква промяна.
— Не е сигурно. Ще се разбере.
— Защо Ленард не присъства на планирането? — попита младият мениджър с престорена невинност.
— Струва ми се, че участва в някакъв турнир по голф в Хонолулу, въпреки че турнирът вече трябва да е приключил.
Вероятността Ленард да стане президент, за всички представляваше много голяма опасност. Трябваше да се предотврати. А мисълта, че ще трябва да понасят и високомерието му, за най-способните бе обида, трудна за преглъщане. Съществуваше и възможността да отидат при конкуренцията.
В такъв случай на Стюарт щеше да се наложи да лавира между един неспособен баща и една мащеха кариеристка. Та дори и да се съюзи с нея. Освен ако Саша не вземеше решение да прескочи едно поколение. Тя беше достатъчно съобразителна, за да разбере ситуацията, и имаше достатъчно власт, за да действа.
«А ако Върнън е избраникът?» Саша знаеше добре, че само един човек може да я замести в управлението на «Ес Кей» и че властта има сила, когато я държи една справедлива ръка. Загадъчната и хитра кралица познаваше мъжете. От нея Стюарт бе наследил желанието да командва, а и удоволствието от богатството, способността й без предразсъдъци да взема решения. «Това е моят миг, това е моят миг» — повтаряше си Стюарт, който на тридесет и две години не мислеше нито за любов, нито за семейство, а само и единствено за «Ес Кей» и за себе си. Несигурността го измъчваше.
Същата вечер, когато се прибра в големия апартамент на Саша пред Сентръл Парк, където семейството отсядаше, когато беше в Ню Йорк, намери странно съобщение, записано на телефонния секретар.
«Позвънете в хотел «Санди Лейн» в Барбадос.» «Барбадос!?» Следваше и телефонният номер. Беше късно. «Или е било грешка, или отново ще се обадят.» Сутринта го събуди телефонът и непознатият глас, който изрече на безупречен английски:
— Бих искал да разговарям с някого от членовете на семейство Вайнес.
— Аз съм Стюарт Вайнес.
— Тук е директорът на хотел «Санди Лейн» от Барбадос. Господине, много ми е трудно да ви съобщя тази новина от разстояние.
— Каква новина?
— Снощи господин Ленард Вайнес преживя едно произшествие.
— Баща ми? Не знаех, че е в Барбадос.
— Пристигна онзи ден. Идва тук всяка година, за да си почине. Имаме прекрасно игрище за голф.
— Какво е станало — Стюарт чуваше собствения си нормален и почти безизразен глас и сподавяше единственото чувство, което започваше да го тревожи — една кощунствена надежда, едно неустоимо облекчение. Може би баща му бе мъртъв и той, Стюарт бе щастливецът. Това бе знакът. Може би промяната бе станала от само себе си. И все пак един трепет го задържаше, за да не се отдаде на ликуване — не изкушавай смъртта, не я приемай за съюзник, не знаеш какво крие.
— Господин Вайнес неочаквано си отиде — потвърди директорът на хотела с необходимата доза съжаление. — Снощи празнуваше с приятели и тъкмо се качваше към апартамента си, но… дори не стигна третия етаж. Лекарят предполага, че е инфаркт.