«Като баба — помисли Стюарт, — но този инфаркт сигурно е бил фатален.»
— Елате веднага, господине — продължи директорът. — Ще ви улесним при всички бюрократични формалности.
Барбадос е странен остров. Източният му бряг е див. Осеян е със скали, в които се разбиват вълните на Атлантическия океан, а другият му край е като рай от палми и екзотични градини, които ограждат лагуната. «Санди Лейн» бе старинен колониален хотел. За реставрацията му бяха похарчени милиарди. Издигаше се на един склон. «Градината на птиците» — каза си Стюарт иронично, докато я прекосяваха с Джеф Дейвисън, който бе пожелал да го придружи.
Ленард Вайнес бе преместен в едно отдалечено бунгало, в дъното на огромния парк.
— Трябва да ни разберете — заяви директорът, — краят му бе така неочакван и вулгарен, че потресе всички гости на хотела.
Стюарт гледаше баща си. През последните дванадесет часа лицето му бе леко брадясало и бузите му бяха потъмнели. Струваше му се непознат. Даже и сърцето му не го разпознаваше.
— Защо казахте, че смъртта на баща ми е вулгарна? — любопитно попита той.
— Елате. — Директорът поведе Стюарт и Джеф през терасите и белите арки в колониален стил до фоайето на хотела, където властваше асансьорът с решетъчни стени, истинска антикварна ценност, блестящ от месингови украшения. Срещу него бе заседателната зала, а в дъното — барът.
— Бе празнувал със свои приятели и с някои от нашите момичета — повтори директорът. — Вече казах, че господин Вайнес идваше тук всяка година по същото време. Беше клиент, на когото много държахме. Разбирате ли? Излезе, хванат за две момичета и махна с ръка на приятелите си…
— Вие видяхте ли го? — Стюарт сякаш се забавляваше от разказа.
— Да, бях там случайно, говорех с нощния портиер.
— Предполагам, че баща ми е пил.
— Като всички. Влезе в асансьора с двете момичета…
— Две?
— Отиваха с него в апартамента му — поясни директорът. — Видях асансьорът да потегля нагоре, после внезапно настана паника. Викове, аларменият звънец… всички се изплашихме, защото не можехме да разберем какво става. След няколко минути асансьорът отново слезе. Момичетата още крещяха ужасено. Щом вратата се отвори, те излетяха, като едва не събориха портиера. Господин Вайнес още бе изправен, с отворени очи, но веднага рухна на земята. Вече бе мъртъв.
Малко по-късно Стюарт говореше с Инге, която се готвеше да тръгне за Ню Йорк.
— Била е една щастлива смърт. Мигновена. Без линейки, без болница. Той ги ненавиждаше.
Тази «щастлива» смърт го освобождаваше от фалшива скръб.
Инге замълча.
— Бих искала да го погребем в Ню Йорк — предложи тя. — Дори не знаем къде е баба ти и няма да успеем да се свържем с нея.
— Докато не бъде уведомена баба ми, погребение няма да има. Ще се видим в Ню Йорк! — Тонът на Стюарт, забеляза Инге, бе на господар, а не на опечален син.
Във фоайето на седалището на «Ес Кей» Ленард получи повече почит и внимание, отколкото му бяха оказвани през живота. Бе предмет на възпоменателния разговор в продължение на два часа, който възнагради несъществуващата му личност с невероятни качества. Инге, облечена в черно, стоеше изправена до ковчега и държеше за ръка облечената в бяло Беате. Непрестанно я поглеждаше, защото бе неспокойна и изглеждаше изморена. Стюарт се досети. Приближи се до Беате, хвана я за ръка и я отведе в една малка зала до неговия кабинет.
— Изморена ли си? — Накара я да седне. — След малко онези тромбони ще приключат — намигна й той.
Тя нервно се усмихна и избухна в сълзи:
— А после какво ще стане? Стю, отведи ме оттук… не искам да го виждам, не искам да го виждам!
Той нежно я потупа по рамото и я остави да плаче. Беате продължаваше:
— Не искам, страх ме е. Мама каза, че ще накара да отворят ковчега, но аз не искам да виждам този мъртвец.
— Бъди спокойна. Няма да го направи. Но ти не бива да се страхуваш.
— От мъртвия? Страх ме е. — Погледна към него, преглъщайки сълзите си. — Вярно ли е, че никой не знае къде е баба?
— Сигурен съм, че ще я намерим в Ница.
Беате склони глава, сякаш още нещо тежеше на сърцето й.
— Знаеш ли, искам да ти кажа нещо. Не ме интересува, че няма да го видя повече. Изобщо не съжалявам. Мама казва, че това е ужасно и че аз съм лоша.
«Майка ти е лицемерна» — помисли си той.
— Не е ужасно и не си лоша — увери я Стюарт. — На твоята възраст, Беа, е трудно да се разбере смъртта. Когато умря майка ми и аз не почувствах нищо. След това е различно.
— Как така различно?
— Не знам как да ти го обясня, Беа. Трябва да мине време.
— Страхувам се да се кача на самолета с мъртвеца зад нас — прошепна момичето.