— В четири следобед — уточни Саша. Канеше се да тръгне, облегната на ръката на Базил, когато чу, че някой я вика:
— Бабо…
Обърна се, кимна и се усмихна:
— Беате! Защо не дойдеш утре сутринта при мен? Ще ти покажа новата си къща. Има и малък роял. Можеш да останеш и на закуска. В десет ще ти изпратя Никос.
— А аз ще дойда в два часа да я взема — намеси се Инге и застана между дъщеря си и противничката си. — Ние двете, мадам, трябва да поговорим преди събранието.
— Кога се оженихте, дядо Базил? И къде?
— Преди десет дни, в една църквица. Ще те заведа да я видиш, близо е до агората в Атина.
— Какво е агора?
— Място, където хората се срещат. Като площад.
— И защо точно там?
— Защото преди много години Саша обеща, че ще се оженим там, никъде другаде.
— Ти ли го реши, бабо?
— И двамата, но не си го казахме! — Саша се усмихна на внучката си. Изразът на лицето й се промени — в спомените й сияеше онова далечно лято и отразяваше младостта й дори и в този момент.
— Щеше да ми хареса да ви видя как се жените — каза Беате.
— Ще ти покажа снимките. Силвия направи много и скоро ще ги изпрати. А когато се върнем в Атина, и ти ще дойдеш с нас, ако искаш.
— Няма ли да живееш вече във вила «Палма»? — Беате остави десерта си.
— Не ти ли харесва тук? Сега това е къщата ми.
— Мама казва, че навярно ще се върне в Америка.
— Наистина ли? А ти? Отказа ли се от консерваторията?
— Не, но мама ще иска да ме вземе със себе си и няма да се съгласи.
— Хайде да се договорим така — предложи Саша. — Когато след малко дойде майка ти, кажи й, че днес следобед предпочиташ да се упражняваш тук, а аз ти обещавам, че ще поговоря с нея след събранието. И тя ще се съгласи.
Кой знае какво бе оставил Ленард на Инге, освен предполагаемото наследство от «Ес Кей». Саша не искаше да допусне Беате да става свидетел на претенциите на майка си, нито пък на нейното отмъщение.
Инге пристигна точно навреме за кафето. Докато седяха в салона, чу от хола акордите и гамите, които сякаш бягаха по клавиатурата. Беате бе съвсем наясно, че тези звуци влудяват майка й като мяукането на котки, но Саша бе тази, която се намеси:
— Не можеш ли да почакаш, Беате? Ще свириш по-късно.
Саша изчака Базил да се оттегли в библиотеката, за да си чете вестника. Затвори вратата на салона и двете жени останаха сами.
«Никога не започвай първа битката» — напомни си Инге. Но тишината бе така смущаваща, че тя не издържа и като се оглеждаше, каза:
— Красива къща, кой е архитектът?
— Един грък, приятел на моя съпруг.
«Моя съпруг, казва го като че ли цял живот е била омъжена» — помисли си Инге.
— Като стана дума за съпруг — тази покана бе адресирана до него. — Тя извади от чантата си плика с поканата за двадесет и първи септември. — Сега мога ли да смятам, че е отправена до мен?
— Не знам дали ще има събрание на двадесет и първи септември — отвърна Саша. — Освен това то бе само за членовете на семейството, които работят и за «Ес Кей».
— Значи ще бъда изключена — от фирмата и от семейството. — Инге говореше хладно, но спокойно. Беше доволна. В никакъв случай нямаше да се моли. Дори се усмихна и Саша забеляза, че нещо в тази жена, която до момента я бе обезпокоявала, се бе променило. За пръв път й оказваше съпротива. «По-скоро е тигрица, а не змия» — прецени тя.
— Какво искаш от мен, Инге? — попита я направо.
— Само мястото си. Вие винаги сте били мой враг. Не вярвам, че причината е ревност, защото вие изобщо не се интересувахте от сина си. Вие не обичате никого, мадам, вие командвате. И онзи, който не се подчинява, бива зачеркнат от ваше величество. Като Ленард, който през целия си живот не пожела и един ден да поработи, за да ви удовлетвори. Или като мен. Аз обаче обичах работата си, а вие пожелахте да ми я отнемете. Всичко е въпрос на власт. Нищо друго, освен власт — смисълът на живота ви. До последно. Не е ли вярно?
— До последно? Означава ли нещо, или са само думи?
— Не съм свършила, мадам, и това, което ще чуете, не са само думи. До вчера Ленард ме закриляше. Той се смееше на нашите противоречия и ги приемаше като разпри между снаха и свекърва… все едно няма омраза… между нас.
— Синът ми винаги намираше начин да приема нещата съвсем повърхностно — сериозно отбеляза Саша.
— Аз пък смятам, че когато имаш враг, трябва преди всичко да го познаваш добре, да му знаеш и зъбите — докато говореше, Инге измъкна една папка от чантата си.
— Копията от вестниците в Нюпорт и Бостън, които Флорет сложи в стаята на Клаудия? — Саша я изгледа ядосано и подигравателно.