— Ти искаш война!
— Не, но в ръцете си държа достатъчно оръжия, с които мога да ви обезвредя.
В този миг Саша се засмя. Инге Бахофен наистина бе достоен противник.
— Седни, тогава — нареди й тя. — Да поговорим. Досега и двете се държахме като воюващи по времето на Студената война, когато трупаха оръжия в арсеналите и никой не се осмеляваше да направи първата стъпка. Ти си много добра негодница, но за съжаление пред себе си имаше противник като мен. Говори. Какво искаш или по-точно — колко искаш?
— Искам мястото си в «Ес Кей», искам правата си и искам вие да ми ги признаете — аз съм вдовицата на Ленард.
— Не се съмнявам, че синът ми ти е оставил непропиляното от него богатство, получено от «Ес Кей». Това ще научим от завещанието му. Във всеки случай е по-добре да разчиташ на моята щедрост, а не на резултатите от една разрушителна война.
— За кого е разрушителна?
— За Беате например.
— Това е удар под кръста, но няма значение. Независимо от нашите противоречия Беате си остава ваша внучка.
— Мислиш за наследството, нали? За онова хубаво парче от «Ес Кей», на което ще имаш право след моята смърт.
— Аз и сега имам право.
— Не можеш да мислиш за друго — поклати глава Саша и погледът й омекна. — Дори не си забелязала, че между мен и внучката ми се породиха прекрасни отношения. Беате ме обича. Тя ми довери мечтите си, за които никога не се е осмелявала да говори нито с теб, нито с баща си. И аз й дадох обещание.
— Какво?
— Иска да учи музика. И има талант. Не знам от кого го е наследила, като знам, че двамата с Ленард дори не сте разбрали, но тя има всички данни.
— Може би, но на нейната възраст човек още не знае какво иска.
— Беате обаче знае. Знае го.
— Е, и какво от това?
— Беате е първата точка от договора — смръщи вежди Саша и тъй като Инге явно не разбираше, объркана от онова, което смяташе за основен проблем, възрастната дама добави:
— Ще основа попечителски фонд за образованието й. Ще учи в най-добрата консерватория и ще има най-способните преподаватели.
— Защо искате да ме изместите?
— Защото й обещах.
— Но аз никога не съм отказвала на Беате да се посвети на музиката.
— Твоето разрешение е половинчато и пристрастно. Беате страда, когато я принуждаваш да свири, за да парадираш с нейния талант. И какво й поиска в замяна на нищожното внимание? Малко и мизерно съучастие.
— Разбирам — захили се Инге. — Създавате си ореол на властна и щедра баба.
Леко почукване на стъклената врата привлече вниманието на дуелиращите се. Базил влезе и сложи край на първия рунд.
— Саша, часът е три. Трябва да си починеш поне половин час, преди да те придружа до вила «Палма». Инге, искате ли да почакате тук и да се качите с нас?
— Трябва да си сложа вратовръзка — каза Върнън.
— Всички ще бъдат с официално облекло — кимна Клаудия и му подаде разкопчаната риза.
— Избери ми ти.
— Бих ти дала тази папагалската, но се съмнявам, че е подходяща за случая — усмихна се тя.
— Това е един случай, който ми се струва нереален — отварянето на завещанието на баща ми. За мен той все още обикаля по своите турнири.
— Така е по-несъществуващ, макар че явно няма разлика дали е жив или мъртъв.
— Мисля си, че животът му приличаше на сапунен мехур. Дори завещанието му не ме вълнува — добави Върнън. Закопча ръкавелите си. — Толкова се боеше от смъртта, че дори не пожела да види майка ми, след като почина. Имал е късмет, не е разбрал, че умира.
— Откъде знаеш?
— Има миг, когато човек предчувства, но той реагираше бавно.
Клаудия не се изненада от горчивината в думите на Върнън. Образът на майка му за него бе по-жив, отколкото бе Ленард приживе. Бе открила колко чувствителен и уязвим е този мъж. Бяха минали дванадесет дни от завръщането й във вила «Палма». Това бе една любовна ваканция, чийто край наближаваше, защото повече не можеше да лъже сама себе си: «Пиша за деня, когато той е вече в «Бел Еър». Аз почти завърших редакцията на последната глава». Знаеше, че «Буз» я очаква в Милано, а майка й сигурно е разтревожена от думите й: «Остави ме на мира, защото провеждам експеримент за съжителство. И никак не ми е неприятно».
Всъщност краткото време й се струваше прекрасно и абсурдно. През деня очакваше нощта, за да се любят, след това почти не спеше. Лежеше сгушена до гърдите на Върнън и се вслушваше в спокойното му и равномерно дишане. Тогава се връщаше към всички чувства, мисли, проекти и разкрития от последните месеци. Животът е безкраен празник, нещо като объркан лунапарк. Всичко може да се очаква в този лунапарк, където всички влизаха и излизаха с лица, които често не подозираха, че имат. И това «голямо семейство»! Тя не се чувстваше част от него, а негов свидетел. То бе като сарабанда от маски. Тя виждаше всяка една и я разбираше, разчиташе значението й. Любовта й бе дарила способността на пророчица — разгадаваше съмненията и тревогите по лицето на Саша, страха на Инге, сигурността в лицето на Базил, арогантността в очите на Стюарт и странната смесица от любовно внимание и страх в очите на Върнън. На погребението само Дениз се бе прикрила зад плътния черен воал.