След показното погребение на Ленард Клаудия изпита необходимост да опише всичко, което очите й, подобно на скрита камера, бяха регистрирали. Усещането бе разтърсващо, съвсем непознато и сигурно. Думите излизаха, изпълнени с определено значение. Книгата, която й бе възложила Саша, все повече се превръщаше в книга на Клаудия, особено главите с описаните случки, на които бе свидетел. Затова нямаше търпение да продължи работата си и да пренапише някои части с новопридобитата си способност да вижда и да говори.
— Искам да помоля Никос да ме придружи до «Бел Еър» — каза тя. — Твоята секретарка ми е запазила място за Милано.
— За кога?
— За утре. Щом съм взела решение, не искам да чакам.
— Колко време ще отсъстваш?
— Ей, прибирам се у дома. Искам да отида да видя и Лудовико. Ще се върна след двадесет и първи, когато Прекрасната лейди ще е решила съдбата на всекиго. — Клаудия се смееше на тези думи, но съзнаваше, че бяха верни.
— А после?
— После отивам в Ню Йорк. Вече е решено — в началото на октомври.
— А Полинезия?
— Отлага се за пролетта. Не мислиш ли, че през зимата е по-подходящо да си на Лазурния бряг? — Тя го изгледа и му намигна.
— Ти всичко си решила.
— Не, не съм решила всичко — рязко реагира Клаудия. — Живея ден за ден, дори час за час. А моето хвърчило вече усеща вятъра.
Озова се в прегръдките му. След известно време Върнън я отдалечи от себе си, за да огледа лицето й. Очите му не я гледаха предизвикателно, а с обич.
— Върви, Клаудия, а после се върни. И тръгни отново. И после се върни. Няма какво друго да ти кажа. Знаеш, че си свободна. Но дръж и ти твоя край на връвта.
— Откога не си ходил в Ню Йорк? — Тя внимателно го оглеждаше. — Можеш да отделиш някой ден.
— Откакто придружих дотам Саша.
— А с мен би ли дошъл? Помисли. Ще ми се да прескоча за един ден и до Филаделфия. Там прекарах две лета. И със сигурност ще отида в Нюпорт и Бостън. Винаги трябва да познаваш местата, за които пишеш.
— Определи маршрута и ще видим.
— Може пък баща ти да ти е оставил някакво богатство, което да пропилееш в пътешествия — засмя се тя.
— Ти си моето богатство. Добре правиш, че от време на време побягваш. Иначе аз ще те пропилея, ще те прахосам и после?
— Да, а после?
В големия салон, където само няколко месеца по-рано бе честван осемдесетият рожден ден на Саша, нямаше цветя. Гладката черна повърхност на дългата маса блестеше като огледало. Вляво от Саша седеше Джеф Дейвисън, а до него — Инге. Вдясно бяха Базил Андрос, Стюарт и Върнън. Начело на масата, изолиран заради собствената си роля, бе адвокатът Къмбърланд, който отвори папка и измъкна оттам един плик.
— Това е документът, поверен ми от моя приятел Ленард Вайнес преди шест години на пети ноември, в деня на неговия петдесет и пети рожден ден. Предаде ми го в две запечатани копия, собственоръчно написани от него, както ми каза. Аз обаче не познавам съдържанието. Едното копие се съхранява в касата ми, а другото е пред вас. Моля преди всичко да удостоверите, че печатите са недокоснати.
Бе странно въведение, което никой не бе очаквал. Обикновено завещанието се съставяше с помощта на адвоката, който след това го съхраняваше. В този тесен и дълъг плик с печати от черен лак имаше нещо странно и мрачно. Минаваше от ръка на ръка като чужд предмет, дошъл от друг свят.
Адвокатът счупи печатите и извади от плика два листа: единият бе изписан на ръка, а другият — на машина и имаше вида на документ.
— Започнете, моля — напрегнато го подкани Саша.
Къмбърланд прочете високо и ясно:
— «Това писмо не съдържа последната ми воля, нито разпореждане за личното ми имущество, каквото не притежавам, с изключение на няколко предмета, които оставям да се разпределят между всички. Никога не съм имал някаква собственост, дори къщата, в която живея, не е моя, а принадлежи на «Ес Кей». Моята майка благосклонно ми разреши да живея там, без да плащам наем. Заплатата, или по-точно личната издръжка, съм получавал винаги само поради факта че съм жив и без каквито и да е задължения да работя. Нещо повече, сигурен съм, че майка ми със свръхчовешката си мъдрост ми я отпусна, за да се занимавам колкото е възможно по-малко с «Ес Кей». Очевидно е, че не мога да я завещая никому.