— Греша ли, или наистина сте презирали любезността на майка си?
— Не беше любезност, а раболепие — замислено кимна Саша и добави: — Да, презирах я. Съжалявах баща си, че няма до себе си силна и здрава жена като майката на Бети — единствената ми приятелка от детството. А всъщност мама надживя татко и когато той умря, ние изпаднахме в мизерия. Баща ми работеше като търговски пътник. Продаваше козметични продукти — сапуни, брилянтин, ножчета и пяна за бръснене. Некачествена и евтина стока. Обаче печелеше и правеше планове. Една настинка, на която не обърна внимание, се превърна в пневмония и го отнесе. Тогава майка ми взе решение: «От утре започваш работа в дома на едни богаташи. Ще се храниш добре и през зимата няма да си на студено». Но аз тропнах с крака. Никога! Бях на четиринадесет години и бях висока почти колкото съм сега. Отидох в един хотел и ме взеха за камериерка по етажите. Беше тежка, а понякога и унизителна работа. Въпреки нежеланието си приемах бакшишите. Още тогава бях горда, но съзнавах значението на парите.
Зад тях вратата на библиотеката безшумно се отвори.
— Виждам, че вече сте започнали — отбеляза Върнън от прага.
Клаудия веднага изключи касетофона.
— Решихме да направим един опит — заяви Саша, като гледаше втренчено внука си.
Той ги изучаваше със странен поглед. Седяха пред един албум със стари снимки и вече бяха свързани с тънката нишка на току-що появилото се чувство за съучастие, а и на все още несподелени тайни.
Глава 3
_Нюпорт, 1934 г._
Саша Кинзачек привършваше работата си в сладкарницата половин час след затварянето й. През това време почистваше до блясък стъклените поставки, проверяваше списъка с поръчаните сладкиши за следващия ден и този с продадените пралини и фондани. Преобличаше се в килера и там окачваше черната си престилка с огромна яка от батиста — униформа, в която продавачките от «Бедфорд Чоколит Шоп» приличаха на кукли.
— Това момиче е твърде сериозно, упорито и хубаво — отбеляза собственичката, която я наблюдаваше от касата. Когато я прие на работа, изпитваше известни съмнения. Саша бе различна от повечето красиви момичета. Говореше винаги тихо, а ръцете й бяха похабени. Но само след няколко дни с помощта на мед и професионалния маникюр, който й правеше Бети, ръцете на камериерката станаха меки и чисти, подходящи да опаковат сладкиши.
Независимо че не им плащаха много, момичетата предпочитаха да работят като продавачки — особено в сладкарниците и магазините за цигари, защото имаха възможност да се срещат с хора. Едно от най-предпочитаните места бе «Бедфорд Чоколит Шоп» със салона си за чай. Магазинът се намираше в центъра на града и затова за мнозина бе задължителна спирка по време на пазаруване, дори и за мъжете, които нерядко купуваха сладкиши и се заглеждаха по продавачките. Те бяха млади и грациозни. Саша беше най-красивата не само заради това, че ръстът й бе над средния, но и престилката не прикриваше предизвикателните извивки на тялото й. Майка й не й разреши да си отреже косите, които тя сплиташе на една страна като Марта Егерт, европейската актриса и певица, която от известно време оспорваше успеха на американката Джийнет Макдоналд. Саша малко приличаше на Марта Егерт.
Когато излизаше, Саша носеше старомодно палто. Майка й го бе купила от своя бивша клиентка, която бе останала без пари по време на кризата от 1929 г. и бе разпродала гардероба си. Не й допадаше никак тази бежова дреха, но не разполагаше с нищо по-добро. Няколко години след тази съкрушителна криза, която бе объркала американската икономика, всички се стараеха да забравят пораженията, макар че елегантният светски живот в Нюпорт — известен курортен център на Атлантическия бряг, вече продължаваше само два месеца през лятото. През тези години градът се промени. Немалко от останалите без работа жители бяха заминали за Ню Йорк или Бостън, където момичетата си намираха работа за няколко долара на седмица като машинописки. Онези, които останаха, трябваше да се задоволят със зле платена работа в хотелите. Младите мъже можеха да си намерят работа единствено на туристическото пристанище, където плавателните съдове увеличаваха броя си. Големите вили — затворени или продадени поради загубата на наследствените богатства, се купуваха от нови собственици, а в местните вестници отново се появиха обяви за работа за гувернантки и градинари.
Нов финансов елит заменяше старите имена, които обаче не бяха съвсем забравени. Имаше и консервативни семейства, които водеха спартански живот благодарение на някакви останки от доходите си. Те бяха запазили къщите си, като ги бяха преустроили в малки хотели с обзаведени жилища. Всъщност в Нюпорт парите никога не бяха секвали, нито пък красивите жени бяха престанали да преследват богати мъже. Саша бе понаучила нещо по отношение на богатите жени през трите години работа като камериерка в хотел. То щеше да й бъде полезно в бъдещето.