Дениз се приближи до нея, хвана я за раменете и я разтърси, като че ли бе в състояние да накара чудовищната ярост на Инге да излезе от тялото й.
— Успокой се! Успокой се и говори. Какво ти направиха?
— Съблечена, гола… това ми направиха! В завещанието на Ленард пише, че не ми оставя нищо, защото никога нищо не е притежавал, дори и тази къща.
— А какво?
— Бижутата ми и наличните пари по сметката му в банката на Монако, ето какво ми остава.
— А за Беате?
— Мисля, че баба й ще бъде по-щедра — измънка тя, като се съвзе и благоразумно премълча.
— Не е възможно! Не е възможно при милиардите на Вайнес, на «Ес Кей» — възкликна Дениз. В поведението на Ленард нямаше логика. Познаваше го като притворен и повърхностен човек, но бе прекалено ленив, за да е отмъстителен. И после — за какво да си отмъщава?
— Сигурна ли си, че той е написал онзи документ — попита Дениз. — На твое място аз бих се усъмнила. Щях да поискам експертиза.
— Да, вярвам, че е негов.
— Никой добър адвокат няма да бъде толкова сигурен — увери я Дениз, погледна крадешком часовника си и прибра последните дрехи.
— А ти какво правиш? — Инге чак сега забеляза куфарите.
— Нали виждаш — заминавам. Обади се агентът ми. Отивам в Париж да подпиша договора за сериала. Следващата седмица започват снимките, които трябва да направя без грим — грозна, обезобразена, ужасна. Със сигурност ще ме изкарат по-голямо чудовище, отколкото съм…
Погледна се в огледалото, напълно забравила за Инге и онова, което й се бе случило.
— Завръщането на снимачната площадка ме плаши. Гади ми се при мисълта за прожекторите. Една актриса застава и гола, прави всичко. Даже дава вид, че се чука… но това е по-лошо отколкото да съм гола. Не знам. Отвращавам се, струва ми се, че съм се принизила до онези просяци, които показват чуканчетата на отрязаните си ръце. Но нямам избор. Ужасно е! Светът е отвратителен. Ако си красива, застилат пътя под краката ти с червени килими. Но загубиш ли хубостта си, трябва да си я върнеш със зъби и нокти, защото не ти остава нищо друго — тя се обърна към Инге, която изобщо не я слушаше. Започна да я оплаква така, както оплакваше и себе си: — Погледни себе си, виж докъде те докара този престъпник — съпругът ти. Макар и мъртъв, той се изплю върху тебе. А ти им дай да се разберат на всички — прати Беате в колеж, който ще плаща баба й. Ти си способна, красива жена, ти си вдовицата на Ленард Вайнес. Ще си намериш добър адвокат и ще им докажеш, че завещанието е фалшиво. Засрами ги всички!
Инге обаче не я слушаше. Дениз усети и се обиди, а освен това вече нямаше желание да я утешава. Затвори нервно куфарите, завърза шала си и си сложи тъмни очила.
— В колко часа излита самолетът ти?
— В седем, но не искам да отивам прекалено рано на летището, за да не ме забележат.
— Да вървим. Аз ще те закарам — предложи Инге.
Искаше да ускори заминаването на Дениз и да се отърве от нея. Струваше й се, че само ако остане насаме със себе си, би могла да се изправи пред невероятната истина — Ленард е знаел и хладнокръвно е подготвил това унизително наказание за единственото й предателство. Той, който винаги я мамеше. Никой от семейството не можеше да го надмине по проклетия. Той бе на върха! Беше маестрото.
Със силата на човек, който намира отдушник на напрежението си във физическото усилие, Инге натъпка двата куфара на Дениз в багажника. Седна зад волана с яростта на човек, който използва колата си за изкупителна жертва.
— Не карай като луда, моля те!
Но Инге не я чу. Шофираше бързо и уверено. Спря на площадчето пред летището и докато Дениз викаше един носач, й каза:
— Късмет! Така или иначе, имаш го повече от мен.
После, без да дочака отговор, се отдалечи. На връщане пое по едно отклонение, което след няколко километра й позволи да стигне до Корниш. Караше, без да мисли. Изписваше кръгове в една или друга посока според завоите, следвани от прави отсечки, когато включваше на по-висока предавка с такъв натиск, сякаш искаше да тласне колата напред. С периферното си зрение следеше пътя, доволна от липсата на движение. Това й предоставяше достатъчно пространство да маневрира. Едва когато стигна върха на хребета, си даде сметка, че на едно от разширенията на пътя бе спряла кола и пътниците бяха слезли, за да се насладят на панорамата. Засмя се горчиво, като си припомни червената микра и колко се бе забавлявала да я преследва, и колко глупаво и безполезно бе да изплаши двете момичета, за да си тръгнат, преди да са намерили скелетите, които Саша искаше да измъкне от миналото. А самата тя бе като прикована от мълчаливото и неумолимо отмъщение на Ленард.