Нямаше смисъл да бяга, нито пък да форсира двигателя, нито да удря глава във волана, както би искала да направи в знак на протест, защото бе свързала съдбата си с един мъж, който я отхвърляше дори и от гроба, и с друг, който дори не си спомняше, че е била негова. Но имаше още една врата, която трябваше да отвори. Щеше да го направи заради Беате. Една последна тътнеща експлозия, която щеше да наруши фалшивото равновесие на клана Вайнес и на «Ес Кей».
По-бавно и дори благоразумно тя отново потегли надолу. Премина последната отсечка на Корниш към Монте Карло и пое по улицата към къщата. Беате още не се бе върнала, не се чуваше пианото, което издаваше присъствието й. Така беше по-добре. Нека остане с баба си, за да й напомня за жестокостта на Ленард.
Инге се затвори в стаята и набра номера на лабораторията в «Бел Еър». Беше късно и никой не отговори. След това позвъни на Върнън във вила «Палма», но Флорет й каза, че всички са си тръгнали. Накрая опита в къщата с терасата над пристанището. Бе включен телефонен секретар и след звуковия сигнал тя имаше чувството, че за миг се губи в празно пространство. Веднага се съвзе и без да съобщава името си, изрече уверено: «Познаваш ли гласа ми? Добре. Има нещо, което трябва да знаеш — не съм скрила черно пиленце в гнездото на Вайнес. Така или иначе, дъщеря ми е една от вас. И мога да го докажа».
Да заповядваш на съдбата, дори да се въплъщаваш в нея! Саша се бе опитала да го направи. Беше само илюзия. Достатъчен е един завой във времето, какъвто е смъртта, и всички очаквания се разместват. Черният камък, който Ленард хвърли от оня свят, порази не само Беате. Той предизвика такова вълнение, каквото Саша не знаеше как да успокои.
— Не бива да се измъчваш така. Напрежението ти вреди. — Базил държеше съпругата си, която се бе научил как да утешава. Дните минаваха. Инге мълчеше от страх, а Върнън и Стюарт — от благоразумие, Базил мълчеше, защото разбираше. Както винаги тя бе съдницата.
— Трябва да разбера причината за написването на това писмо. Знам, че не му е хрумнала по времето, когато се роди Беате. Тогава той веднага е разбрал, че тя не е негова дъщеря.
— Ти не познаваше отношенията на Ленард с втората му съпруга — отбеляза Базил. — Те вероятно са съучастници, които са били в състояние да създадат много здрава връзка, а в случай на предателство — да се озлобят един към друг.
— Но защо през тези години Ленард не каза на жена си, че е стерилен? И това щеше да е жестоко.
— Саша, Саша, не е трудно да се досети човек. — Базил вдигна гъстите си вежди. — Защо е трябвало Ленард да се унижава пред нея? Инге му е харесвала. Тя беше красива, но бе обикновено момиче. Той е осъзнавал превъзходството си — един богат мъж, който я издига до нивото си.
Саша мълчеше, унесена в мислите си.
— Колко години минаха обаче от женитбата им до раждането на Беате? — продължи Базил. — Не бяха малко. Как е възможно в такъв случай Инге да не се запита защо не забременява?
— Жените често обвиняват себе си — рязко отвърна Саша. — И Инге се е страхувала, че тя не е в състояние да създаде дете. Може би. Това са само предположения. Но не това е важното. Писмото е изпълнено с омраза — към съпругата му, към Беате и определено към мен — неговата майка. Той не е знаел, че ще го надживея, но въпреки това аз съм мишената на коварното му решение. Защото аз сега трябва да намеря изход, без да се превърна в палач.
С безпокойство, с което не бе в състояние да се пребори, тя се измъкна от прегръдките на Базил, изправи се и тръгна към терасата.
— Искаш ли да се поразходим из градината? Тук имам чувството, че се задушавам.
Мъчно му беше да я гледа как се терзае. Кълбото от настоящето и миналото, омразата на Ленард, подхранвана дълги години, и хладнокръвно замисленото отмъщение — всичко това бе решителният последен удар върху нея.
— Яростта, която изпитваше като дете — размишляваше тя на глас, — злобата и омразата са завладели душата му и са се превърнали в пасивна жестокост, която се е подхранвала от само себе си. Нищо не ми прости.
Седна на един камък до басейна и се загледа във водата, която в здрача ставаше виолетова, а после — синя.
— А сега? Бях подготвила и подробностите за оттеглянето си — промяната във високите нива на «Ес Кей», разпределението на собствеността след моята смърт, за да избегна несправедливостта или отмъщението, за да запазя фирмата… Всичко това бях планирала за събранието на двадесет и първи септември. Колко съм глупава! Чувствах се сигурна и всесилна. Смъртта промени всичко.