— Не, Саша, не е смъртта на Ленард. Направи го онова момиченце — Беате.
Въпреки лошото си настроение Саша се усмихна, стоплена от една утешителна мисъл.
— Чу ли я как свири? Малък гений. Толкова страдаше, че баща й никога не я слуша. Както не слушаше и Едуина.
Едуина. При споменаването на това име една мисъл я порази. Едуина! Едуина и Беате. Дори не се познаваха. Беате и Едуина. И Милстайн. Не й ли каза той след концерта в къщата й в Ню Йорк: «Когато един музикален талант се прояви за трети път в едно семейство, той се превръща в гений». Е, добре, Едуина, Върнън и сега — Беате. Беате! Кой бе бащата на Беате? «Какъв е смисълът? Ще стане още по-лошо» — каза Инге. По-лошо от предателството? По-лошо от това да скриеш черно пиленце в гнездото на Вайнес? Или…
— Базил, боя се, че се досещам за истината — промълви Саша.
— Каква истина?
— Искам да почакам до утре.
— Каква истина? — повтори той и съжали. — Не, не ми я казвай. Обаче внимавай, не я насилвай, почакай истината да изплува сама.
— Имаш право — кимна Саша.
Прибраха се. Тя се облягаше на Базил и сви ръка в юмрук, който предизвикателно размаха към сина си в отвъдното: «Това не си си го и представял, нали? Ще се почувстваш добре».
Тази нощ тя си припомни миналото. Казват, че така прави всеки, когато прекрачва отвъд смъртта. Един спомен, в който бяха събрани и доброто, и злото. Двама неми обвинители се появиха от миналото — Томас и Маслау. Може би те компенсираха престъплението на Инге? «Кой няма грехове…» Самата тя бе простила всичко — егоизма, равнодушието, арогантността, злобата, пропуските. В съзнанието й те се събираха в една неумолима картина, която кристализира вън от времето. «Господи — каза си тя в порив на неизбежна искреност, — въпреки всичко бих започнала отначало, като закоравелите грешници.»
Не след дълго заспа. Спеше така дълбоко, че се потопи в един невероятен сън. Видя килията на монаха от Ламаджуро. И той я гледаше с нежност, която можеше да се нарече единствено милосърдие. Каза й: «Ти пожела луната и я получи, прости си амбицията, която причини смъртта на Томас, и липсата на любов, която беляза живота на сина ти. Оправда се заради смъртта на Маслау, но не умееш да прощаваш».
«На кого да простя, на Инге?»
«Това ти си знаеш.»
«А лекарството, което всеки ден отнемаше живота ми? Върнън е убеден, че е било кошмар, но аз знам истината.»
Той не отговори. Стоеше със затворени очи и мълчаливо чакаше. След малко каза: «Състраданието е за всички».
А тя в съня си се питаше: «Какво е състраданието? Мъка, опрощение или проява на разбиране към отклоненията на другите, които може би са се загубили? Разбиране на терзанията им? Защитата не е ли позволена? Да запазя себе си, онези, които обичам, всичко, което създадох?».
«От кого се защитаваш? — питаше отгоре опечаленият глас. — От Беате ли? Или искаш ръката ти като ръката на Ленард да хвърли голяма сянка от отвъдното?»
Една сянка.
— Базил! Базил, помогни ми! — Саша се събуди задъхана с вика, който бе останал да тежи като камък в сърцето й. Но вече нямаше никакъв камък, никаква опасност. Нямаше я и абсолютната тъмнина. Съпругът й държеше отворени щорите заради нея, защото тя се боеше от тъмнината. Чуваше само дишането му, тялото, което познаваше така добре. Чувстваше незаслужен покой. Безшумно заплака. Освобождаваше се от нерешителността. Няма от какво да се страхува. Мъртвите са си мъртви, а живите трябва да имат свободата да избират. Те, не тя.
На двадесет и първи септември, както бе предвидено, Саша Колмар събра семейството си. Обади се лично на всекиго.
— Датата е същата, но ви очаквам в новия си дом в Кап Фера. В шест вечерта. С вечерно облекло. Има празник.
Пространството около басейна и под колонадата бе осветено и украсено с цветя. Водата блестеше от десетки плаващи свещи. Бе сервиран голям студен бюфет. Масичките блестяха от кристал, сребро и свещи.
От отварянето на завещанието на Ленард бяха минали само десет дни, а вече се празнуваше. През изминалото време Саша не се бе срещала с никого, освен с Беате, която идваше да й посвири. Саша я слушаше и внимателно я наблюдаваше. Беате беше красиво момиче, но лицето й не приличаше на никой от семейството… Сякаш комбинацията от гените й трябваше да остане в тайна. Тази вечер Беате бе облечена в рокля от бяла батиста, правите й руси коси бяха сплетени на плитки.