— И така, пристигнаха ли? — попита тя нетърпеливо.
— Да, прекрасни са. Истинска коприна, дори крепдешин. Виж какви цветове!
Парчетата коприна наистина бяха прекрасни. Безсмислено бе да се разпитва за произхода им, стига цената да бе поносима, а тя бе по-малко от половината на тази в магазините. Бети разгъна едно имприме с три цвята, един многоцветен кашмир, едно яркочервено парче и тъмносиня коприна.
— Тази — решително посочи Саша и разгъна коприната, за да я провери. — Има изпусната нишка. Трябва да ми направите още едно намаление.
— Този толкова тъмен цвят?! — прогърмя гласът на мадам Фелисия. — Защо не си вземеш прекрасното червено, което стои добре и на блондинките? Или пъстрия кашмир, толкова фин и сексапилен?!
Без да отговори, Саша отби от цената.
— Да не би Ротшилд да те е поканил на чай? — усмихна се Бети.
— След време може би — отвърна на шегата Саша, без да се обижда.
— А твоят адвокат? Размърда ли се?
— Трябва му време — отново се усмихна Саша.
От няколко месеца сред посетителите бе забелязала, че един мъж на средна възраст — елегантен и сериозен, предпочиташе да бъде обслужван от нея. Обикновено всяка неделна сутрин я молеше да му приготви кутия с пралини и «дамски целувки». Тя подбираше сладкишите един по един, подреждаше ги изкусно в кутията, обточена със златиста хартиена дантела, като подреждаше фигура на звезда, на цвете или спирала с различни нюанси в цвета на шоколада. После го поглеждаше, усмихваше се, сякаш тази скромна творба й доставяше огромно задоволство.
Той също й се усмихваше в отговор. Поръчваше други сладки — миниатюрни пасти, които можеха да се намерят само в тази сладкарница в Нюпорт.
— Изберете ги вие — казваше й.
А Саша отново се усмихваше, щастлива да бъде наблюдавана без арогантността и безочието, с които мнозина я гледаха.
— Той е един от най-добрите адвокати в града — й каза собственичката. — Толкова е изтънчен и е силно привързан към майка си. Всяка неделя й носи сладки. Понякога и тя идва тук. Голяма дама!
Саша още не знаеше името на този човек. Предполагаше, че той е възрастен ерген, напълно подчинен на майка си, но не можеше да попита дали е женен, без да прояви недопустимо любопитство. Предната неделя бе поръчал торта «Сахер».
— Изпратете ми я вкъщи — бе казал той.
— Мога ли да попитам за името ви? — попита тя шепнешком, почти интимно.
— Томас Вайнес. А вашето?
— Моето?! — Тя внезапно се изчерви. — Казвам се Саша. Фамилията ми е прекалено трудна, за да се запомни. — Вече се усмихваше, съвзела се от изненадата.
— Добре, Саша. Адресът е… — Той й подаде една визитна картичка.
— Чудесно.
Да, адресът беше в жилищната зона на града, където къщите и кооперациите не надвишаваха височината на дърветата по улиците и в градините.
След няколко дни, когато се прибра, майка й посочи една кошница с цветя върху масата. Не бяха обичайните орхидеи, а малки рози, фрезии и нарциси — истински пролетен букет. Майка й вече бе прочела бележката, която гласеше: «Фамилията ви наистина е трудна за произнасяне, но вие сте прекрасна. Ваш Томас Вайнес».
— Кой е той?
— Един от клиентите на сладкарницата. Всяка седмица му приготвям сладкиши за майка му.
— Но кой е той?
— Адвокат. Така ми каза собственичката. Възрастен господин.
— По-добре възрастен и богат, отколкото някой млад голтак, нали? — отбеляза майка й, която се бе омъжила по любов и цял живот бе страдала.
— Е, и какво от това? — ядоса се Саша.
— Безсърдечна си, мила моя. Когато човек е млад, понякога мисли за любов, но ти… — изрече майка й презрително с тон, който си позволяваше да държи само на нея.
— Но ти си била щастлива и влюбена в татко и така те е довел тук, в прекрасната Америка.
— Не говори за баща си! Ако беше жив, той щеше да те напътства. А тези цветя утре ще занеса в църквата.
— Нали знаеш, това все още не са цветовете на греха — отвърна Саша, която умееше да я дразни. Не обичаше майка си, но я съжаляваше.
Мария Катерина почти не излизаше от къщи, никога не се смееше, не пееше. Избягваше да се вижда с близките си, сякаш подозрителната й самота беше добродетел. Особено старателно отбягваше съседката си, за която говореха, че приемала мъже у дома си. Ограничена бе в малко стаи. Най-голямата от тях бе потъналата в безредие нейна работилница — с конци и карфици по земята и с дървения тапициран манекен в един ъгъл. Хранеше се в кухничката на маса, покрита с мушама. Всяка вечер, докато Саша се хранеше в този тесен и мизерен ъгъл, си спомняше, че когато баща й беше жив, се хранеха на истинска маса.
Когато няколко дни, след като й бе изпратил цветята, видя Томас Вайнес да влиза в сладкарницата, Саша се изчерви от вълнение.