— Цветята ви бяха прекрасни — прошепна тя. — За да ме накаже за лошотията ми, майка ми ги занесе в църквата.
Той се усмихна развеселен, като мислеше, че това е лъжа. Няколко дни не се появи в сладкарницата и Саша, обзета от нетърпение, реши да предизвика късмета си, като си ушие нова рокля, която да облече, когато той я покани да излязат.
— Искам да ми ушиеш рокля. — Показа синята коприна на майка си. — Ще ти платя. Все едно съм ти клиентка, така няма да ми кажеш, че не можеш да губиш време и пари. — Сложи на масата двадесет и пет долара.
— От тази коприна? Как я купи?
— С парите, спечелени от мен. А сега чуй какво искам. Една семпла разкроена рокля, тип «принцес». — Тя разгърна страниците на един от моделите, който бе привлякъл погледа й. — Ето, като тази. — Беше с кръгла яка от бяла коприна и гардения вместо копче. — Да кажем… в стила на Шанел.
— И кого искаш да омаеш? Твоят адвокат? — Майка й бе удивена от безупречния вкус на Саша и от увереността й, докато в същото време нейните връстнички се покриваха с дантели и деколтета.
— Е? — Саша погали майка си с онази странна обичливост, с която умееше в миг да променя нейната грубост. — Ти си най-добрата. Защо да търся друга шивачка? Моите пари не са ли като тези на другите? Но искам роклята да бъде готова след три дни, готова съм да платя и като за бърза поръчка.
От нежността, а и от обидата Мария Катерина Кинзачек се разплака.
— Ще ми плати за бърза поръчка! Сякаш не съм в състояние да направя някаква жертва за дъщеря си… това безсърдечно момиче ще ми плаща за бърза поръчка!
Скрои роклята и я уши старателно. Обточи я с бели ленти и приши малки копчета, облечени в коприна. Когато Саша я облече, изглеждаше така, сякаш роклята е свалена от някоя от витрините за милиардери, а не е изработена по модел в някакво модно списание.
Следващата събота Томас Вайнес я попита:
— Свободна ли сте да закусите с мен? Утре… в клуба за голф.
Майка й й зае бяла лисица, която й бе оставила една клиентка, за да я продаде.
— Сложи я! — каза й. — Може да ти е студено.
Саша погледна удивено хитрата муцунка на животното и очите й, изработени от синьо стъкло.
— Не е ли малко префърцунено? — Сложи кожата върху раменете си като шал. Слезе по стълбите на двуетажната къща, където живееше. Една мрачна къща в един не по-малко мрачен квартал. Срамуваше се от това, което щеше да види Томас, когато дойде да я вземе. Между редиците ниски къщи улиците бяха тесни. Носеха имена на цветя — «Розова градина», «Алеята на зюмбюла», но дори не бяха асфалтирани, а само павирани с настилка, която блестеше между локвите.
Томас Вайнес бе спрял колата си — стар форд с лъскава боя, пред трите стъпала на входа. Носеше спортно карирано сако и изглеждаше по-млад.
«Може би роклята ми не е подходяща за закуска в клуба за голф? — притесни се Саша. Може би трябваше да облека кашмирената пола с копчета.» Погледна очите му и се успокои — гледаше я с обожание.
— Имаш хубава кола — усмихна се тя. Внезапно се почувства притеснена и очите й се наляха със сълзи.
— Какво има? — попита той.
— Баща ми. — Саша седна в колата. — Имаше мечта, която така и не успя да осъществи — да притежава форд и с него да ходи при клиентите си. До последния си ден се надяваше, че ще може да си купи… някога…
— Разбирам.
Без да добави друго, Томас включи двигателя. Бе сдържан. Не бе повърхностен човек, не бързаше да докосне елегантната млада жена до себе си. Намираше я за извънредно сексапилна, макар да приличаше на възпитаничка на девически пансион, а може би точно заради това. Беше четиридесетгодишен ерген и знаеше, че е желана плячка за едно момиче без средства и неясно бъдеще, но в присъствието на жени той винаги се чувстваше несигурен. По време на тази първа среща Саша не направи нищо, за да се представи като момиче, което всеки мъж би пожелал за своя съпруга — красива, мила и отстъпчива. Напротив, Томас имаше странното усещане, че е упорита — твърда и прозрачна като диамант. Малко го плашеше и затова го и завладя. Беше предизвикателство за него.
Закусваха на верандата на клуба. Зад прозорците се виждаше зеленото игрище. Играчите се движеха като фигурки в макет. Той й каза, че предпочитаният от него спорт е голфът, и всъщност е и единственият, с който се занимава. Саша се усмихна, без да му отговори. Играта, макар и елегантна, й се струваше съвършено безсмислена. Всички привилегировани се движеха из кадифените ливади с прекрасни растения, съсредоточени единствено върху топката, която трябваше да запратят в някаква си дупка.