С чаша аперитив в ръка Томас разказваше за себе си, обърнат към очарователното лице — розово и бяло като раковина. Виждаше копринената й кожа и вече му се искаше да я докосне. Разказваше й за семейството си, за прадядо си — шотландски капитан, пристигнал в Америка миналия век, когато в Нюпорт е имало престижни докове. От тях излизали най-бързите клипери — прекрасни платноходни кораби, които сновели напред-назад между бреговете на Атлантическия океан. Дядо му — първият от семейството, роден в Америка, станал адвокат, какъвто бил и баща му. Томас живееше с майка си, но двамата му по-големи братя бяха напуснали Нюпорт и се бяха установили в Сан Франциско. Те бяха наследили неспокойния дух на прадядо си, а той имаше характера на майка си — истинска американка от изискано семейство. Допадаше му усещането за стабилност и познатата околна среда.
— Идвам тук да играя голф, защото обичам ритуала на играта и се срещам с хора, които познавам — заключи Томас. — Знам кои са и какво мислят.
Зад думите му Саша долови ограничение и невероятна самота. Натъжи се и се разгневи. И той се страхуваше да живее. Инстинктивно и с ожесточение му разказа за своето бедно детство, за баща си — човек, който винаги бе изпълнен с надежда.
— Виж докъде го доведоха надеждите, казва майка ми, която го обожаваше, но никога не проумя що за човек беше той. Но може би и вашият прадядо, господин Вайнес, е дошъл тук от Шотландия, изпълнен с подобни надежди. По свой си начин всеки носи у себе си американската мечта. Затова усещам, че в съдбата ми има нещо мистериозно и положително. Не си спомням Европа, баща ми ме е довел тук и се чувствам така, сякаш тук съм родена, това е родината ми, страната, която обичам, страната, където всеки има своя шанс да разкрие възможностите си.
— Или своето нещастие — отбеляза той. — Още изплащаме илюзиите, с които живеехме преди 1929 г.
— Винаги съм била бедна — замислено рече Саша. — За мен кризата дори не е съществувала. Но има хора, които загубиха всичко и се застреляха, обаче има и други, които успяха да преодолеят бедата.
Томас Вайнес вече не говореше. Това момиче, което още нямаше двадесет години, го плашеше. Бе завършена и дръзка личност, каквато рядко се бе случвало да срещне. Тя не трепкаше с мигли, не писукаше. Гласът й бе на възрастен човек — мек и дълбок, глас, който го караше да я чувства близка; глас, който можеше да изрича дръзки слова, без да издава собствените си тайни. Какви тайни? Тази розова кожа вероятно ухаеше поразително и навярно други вече познаваха аромата й.
— Сгодена ли сте? — попита рязко Томас.
— Ако бях, нима щях да бъда тук?
Тези думи се превърнаха в център на срещата им, сякаш всичко изречено преди бе само прелюдия към тази стъпка. Томас се взираше в очарователното й лице, в сведените очи и устните, които още блестяха от шерито.
— Вероятно не ви липсват обожатели.
— Обожатели? Да. — Сивите очи се взираха в него — сериозни и пронизителни. — Ако са бедняци, единственото им желание се свежда до пикник на плажа. Ако са богати — те ти предлагат само да се оттеглите в някоя хотелска стая. Три години бях камериерка и съм ги виждала.
— Вие май нямате добро мнение за мъжете, а може би греша?
— Обикновено са самонадеяни, неверни и арогантни. Повечето имат мускули, но невинаги и ум в главите си. — Саша се усмихваше, но изражението й беше напрегнато. — Колкото до чувствата им… нямам опит и затова се надявам да срещна някого, който има.
— Ще съумеете ли да го разпознаете?
— Един чувствителен мъж? Да, надявам се.
— А ако не го намерите, какво очаквате?
— Господин Вайнес — Саша непринудено се усмихна, — провокирате ме! Нима мислите, че едно благоразумно и неглупаво момиче, което печели малко, не е в състояние да го види и да го разпознае?
Разговорът замря, когато келнерът донесе коктейл от раци в купа, поставена в лед, и не се поднови, докато не сервираха десерта.
— Били ли сте женен, господин Вайнес? — попита Саша на свой ред, като ровеше с лъжичка из сладоледа си.
— Не! — изгледа я дяволито той. — Може би и аз търся някоя чувствителна жена.
Тя се престори, че не разбира намека. Замислено преценяваше мъжа пред себе си. Добре облечен, с отмерени жестове, кръглите очила леко смаляваха тъмните му очи, над недобре оформените устни имаше мустачки. Едно лице, което лесно се забравяше. Опита се да си го представи близо до себе си, питаше се дали ако целуне тези устни, ще й бъде приятно. Саша не бе толкова студена, както си мислеше майка й. Имаше своите тайни и необуздани фантазии, а историите, които си измисляше нощем, преди да заспи и в които тя винаги бе в ролята на могъща жена — една кралица, за чиято любов молеше мъж без лице. Кой мъж? Този ли?