— И трябва да я посетя?
— Бедничката ми… — засмя се Магда. — Точно теб чака тя! От години никой не я е виждал. Дори казват, че е умряла, но наследниците не го признават, за да поддържат жива легендата.
— Няма ли да се намери някоя снимка на тази костенурка затворничка?
Магда заслужаваше да я наричат и «живата история», освен вече известното «вечната вярност», спечелено заради обожанието й към Алма Ленци, независимо от гневните й изблици, сприхавия й характер, смешното й скъперничество и ненадейните й прояви на щедрост. Магда знаеше всичко за всички, които кръжаха около планетата на красотата, фитнеса, козметиката и парфюмите. Много пъти бе помагала на Клаудия, когато й се налагаше да пише материали за неизвестни за нея хора.
— Да, трябва да има някаква снимка, но е истинска антика. Гледай! От 1956 година е!
Жената на снимката беше висока, руса, със славянски скули и светли очи. Носеше затворена по врата рокля, без ръкави, с дълги атлазени ръкавици. Изключително красива жена, с трудно определимо излъчване и жестокост в твърдия горящ поглед.
— Виж ти! Прилича на фатална жена.
— Ще видиш. Красива, богата… Мъжете бяха в краката й. Струва ми се, четох някъде, че един бил политик, друг — сенатор с амбиции да стане президент на Съединените щати…
— Значи е властна. — Клаудия се загледа в лицето на снимката. — Почти преди половин век. Сега със сигурност е истинска костенурка.
Тя отмести фотографията и промени темата:
— А внукът? Как се казва «новият Питангай»?
Поговориха още известно време. Клаудия си записваше някои неща, а след това се обади на Силвия Силви. Двете една година бяха състудентки в университета, но после Силвия се записа да учи фотография, а Клаудия журналистика.
— Приготви микрата, трябва да напълним резервоара и да изчезваме.
— Накъде?
— Монте Карло. За няколко дни.
— Довечера ли тръгваме? Добре тогава, в пет часа съм у вас. Разчитай на това.
— На какво трябваше да разчитам? — запита Клаудия, като се смееше на приятелката си, докато излизаше с един сак в ръка.
— На това! — усмихна се Силвия и направи театрален жест. До тротоара бе паркиран невероятен автомобил: червен, открит, с емблемата на «Ягуар».
— Специална поръчка! — възкликна Клаудия, която нищо не разбираше от коли, дори не умееше да шофира.
— От 1967 година е — заяви с гордост Силвия. — Убедих майка ми да ми даде ягуара на татко, който е в командировка. Но ще трябва да се върнем до вдругиден. — Тя удари с длан по колата.
— Като е толкова стара, няма ли да ни остави насред пътя?
— Хайде, качвай се! Ще ти покажа аз колко е стара!
В Монте Карло пристигнаха за по-малко от три часа. Клаудия беше разрошена, зашеметена от вятъра, със сгорещени от двигателя крака. Съжаляваше за малката микра — удобна и уютна, с която бяха прекосили половин Италия.
— Ще преспим в някой хубав хотел — заяви Силвия. — Трябва да приберем колата в гараж, иначе ще я откраднат. Но утре сутрин ще се държим като велики репортери.
Клиниката «Бел Еър» приличаше повече на огромна вила, задрямала сред зеленината на хълма.
— Тези «ферми на красотата» са като манастирите — изръмжа Силвия, докато се изкачваха нагоре. — Винаги докопват места с прекрасни изгледи.
По времето на Бел Епок вилата принадлежала на аристократ от Петербург, който прекарвал зимите тук. След това в неспокойните години бе минала през ръцете на неколцина американци. Последният й собственик я бе продал, за да изплати натрупаните си дългове на комар. Саша Колмар я бе купила с намерението да я ремонтира и да я превърне в изолиран от света институт на красотата. Постройката бе огромна и тя отначало реши там да установи седалището на «Колмар Европа», заедно с изследователската лаборатория, свързана с управлението на производството в Съединените щати. Там марката бе вече утвърдена, но за да се наложи и на европейския пазар, бе нужна съответната база.
По това време «Господарката на красотата» бе четиридесет и седем годишна. Тя преживяваше деликатна промяна в живота си, която пазеше в строга тайна. Затова си бе намерила една по-малка къща към върха на хълма, където да прекарва самотните си ваканции. Вилата бе достатъчно голяма, за да приема гости, и доста стара, защото розовата боя на стените и на залез-слънце добиваше цвета, характерен за старите къщи. Сега Саша живееше постоянно там, но малцина го знаеха.
Силвия натисна спирачката и колелата изсвистяха по чакъла пред широкото стълбище на «Бел Еър». Явно бяха забелязали театралната им поява, защото един прозорец, който отвориха, проблесна на слънцето. Някой огледа двете момичета, които слизаха от червения ягуар. Едното носеше джинси и риза, а другото — слабо като клечка, бе облечено в синьо от главата до петите. Наблюдателят не се зарадва на посещението им.