— Какво положение?
— Ами… на славата, че сте «новият Питангай» и на…
— Продължавайте.
— Предпочитам да ви задавам конкретни въпроси, отколкото да се доверявам на непотвърдени светски клюки — пошегува се Клаудия.
Бяха стигнали до една врата, която доктор Вайнес отвори и направи път на Клаудия да влезе, но спря Бахофен на прага.
— Предпочитам сам да се справя с интервюто — заяви той.
Клаудия сложи касетофона върху бюрото и натисна два от бутоните. Върнън се настани срещу нея.
— Какво искате да научите?
Тогава, за пръв път откакто се бяха срещнали, тя се усмихна. Притвори блестящите си тъмни очи. Някаква светлина, сякаш отблясък от слънцето, озари лицето й.
В настъпилата тишина той си даде сметка, че започваха отначало разговора си. В този миг тя каза:
— Разкажете ми нещо за себе си. Как се влюбихте в красотата?
Въпросът й го изненада. Замисли се. Очите му с цвят на светъл лешник се бяха приковали в една точка. Не виждаше събеседничката си. Клаудия имаше усещането, че пред нея стои човек, който не се опитва да се скрие. «Колко ли е годишен? Тридесетина или повече? Дали е женен…»
— Не смятам, че някога съм бил влюбен в красотата, възприемана като отвлечено понятие. — Той внезапно се върна в действителността. — Красотата не е нещо, в което човек може да се влюби. Тя е просто стойността на една ценност, от която се нуждаем, за да живеем. Опитайте се да си представите какво би станало, ако всичко около нас тръгне към упадък, към дисхармония, а светът е населен от същества, които отново са се превърнали във варвари…
— Не е ли така?
— Отчасти. Но помислете какво би станало, ако проблемът стане глобален. За съжаление не е нужно много: един тъмен и опустял свят като някои от предградията на големия град. Без дървета, без чиста вода, населяван само от грубияни и досадници… Не смятате ли, че животът ще стане непоносим?
— Баща ми казва същото — леко се усмихна Клаудия. — Но това не обяснява решението ви да се посветите на пластичната хирургия.
— Просто исках да уча медицина — отвърна той. — Но в семейство като нашето не е лесно сам да взимаш решения. Всички от рода Вайнес живеят с легендата за красотата, и с право! Тя ни донесе богатство и власт. Ние произвеждаме красотата, продаваме я, учим жените как да я ценят и да я съхраняват. Не е ли всъщност това целта на козметиката?
— Освен големите печалби — отбеляза младата жена.
— «Ес Кей»… Извинете, назоваваме фирмата съкратено, по американски, но не звучи зле — «Ес Кей». Исках да кажа, че нашата фирма е семейна. Всички имат дялове и в нея всеки има своето място. Баба ми не би ми простила една измяна.
— Саша Колмар? Тя е легенда.
— Наричат я «Последната господарка на красотата». — Той се засмя. — Би трябвало да й казват «желязната лейди».
— Като Тачър? Между другото, и тя ли не управлява вече?
— Как мислите?
Клаудия бе тук, за да задава въпроси.
— Сигурно ли е, че още е жива? — Стори й се, че провокацията й бе пресилена и безполезна, затова се върна към предишната тема и добави: — И така, значи, за да доставите удоволствие на тираничната си баба, трябваше да станете поне един известен хирург…
— Не е точно така. Да кажем, че търсех пресечната точка между избора ми да стана лекар и семейния култ към красотата.
— И кога разбрахте, че сте я намерили?
— Първия път, когато свалих превръзките от лицето на една жена, която бях оперирал. Тя бе обезобразена при един нещастен случай. Тогава тя се погледна в огледалото и въпреки че още имаше видими следи от операцията, възкликна: «Но това все пак съм аз!».
— Това звучи почти патетично. Веднага бих го написала, ако е вярно. — Клаудия се усмихна и поклати глава.
— Ако не ми вярвате, защо ми задавате въпроси? — спокойно я прекъсна той.
— За да разбера как изграждате облика си.
— Ако е така — хладно заяви Върнън, — мога да ви предоставя професионалната си биография. И за да не губим повече време, започнете моля, с въпросите си за високопоставените ми клиенти. Готов съм да ви отговоря, без да споменавам имена, естествено.
Клаудия въздъхна и изключи касетофона.
— Извинете ме. Вие наистина сте много докачлив.
— Много! — Той я гледаше разгневено. — Има неща, които приемам зле. Например навика на журналистите да задават недискретни въпроси за известни личности, да разказват евтини анекдоти, които са интересни единствено за читателите на «Франс Соар» и «Кой кой е». Изпитвате удоволствие да манипулирате. Пишете ли нещо истинско?
— Какво искате да кажете с това «истинско», което да ви засяга? — избухна Клаудия, която се ядоса на себе си за внезапно обзелата я несигурност.